Долорес Редондо - Дар за бурята

Изстрелите откъм входа на криптата изтрещяха оглушително, усилени многократно от тясното пространство. По-късно Амая нямаше да може да каже два ли са били, или три, заедно с гръмотевиците. Маркина наведе очи към гърдите си, смаян от пронизващата болка, която не успя да се отрази на лицето му. Силата на попаденията от такова късо разстояние го запрати напред и той се просна по лице до Амая. Кръвта бликаше от гърба му и обагряше в червено сивия му костюм. Тя видя Ириарте, клекнал пред входа на криптата; мокър до кости и с още димящо оръжие в ръка, той тръгна към нея, питайки я дали е добре. Амая се наведе над Маркина, измъкна пистолета на Йонан и погледна Ириарте, сякаш му дължеше обяснение.

— Той е убил Йонан.

Ириарте кимна със стиснати устни.

Най-напред настъпи тишината — бурята се отдалечаваше, отстъпваше бързо, бягайки почти. Междувременно пристигнаха линейката, съдебният лекар, агентите на Ерцаинца [32] Автономна полиция на Страната на баските. — Б. пр. , съдията, комисарят. Сериозните и загрижени лица, думите, произнесени шепнешком, като на погребение, покрусата и уплахата отначало подтикваха към сдържаност и предпазливост. После дойде ред на думите. Минаваше обед, когато приключиха с показанията. Адвокатите Лехарета и Андия бяха задържани в кабинета им сред шумни протести и заплахи за подаване на жалби. Окръжната полиция от управлението в Елисондо се зае с „Арги Белц“ в Орабидеа; първите сведения сочеха, че Росарио се е крила там през периода, в който се водеше за изчезнала. Когато пристигнаха в дома на акушерката Идалго, в Ирурита, я завариха обесена на красивия ѝ орех, а в Памплона Инма Еранс, вярна на фалшивия си и вероломен нрав на грозна гейша, лееше сълзи, опитвайки се да убеди всеки, който пожелаеше да я слуша, че е действала под натиск. Лекарите от Института по съдебна медицина в Сан Себастиян, добили печална слава с блестящото разпознаване на човешки останки, най-вече на деца в не един разтърсил страната случай, щяха да работят седмици наред, за да идентифицират и датират тленните останки на дечицата, зловещ дар пред ковчега, който се оказа празен.

Бе пусната заповед за издирването на Шабиер Маркина (Табесе).

Хората от Вътрешния отдел приключиха работата си по-бързо от очакваното, като се имаше предвид, че бе стреляно по съдия. Ириарте щяха да тормозят още известно време, но нея я оставиха на мира веднага щом им връчи писмения си рапорт. Рапорт, в който не пропусна нищо, свързано с разследването, но спести всичко, отнасящо се до нея самата и интимните ѝ отношения с Маркина.

Прибра се вкъщи с личната кола привечер; вече се стъмваше, но по шосето между Ондарибия и Елисондо още се виждаха обрулените от бурята през предишната нощ клони и листа. Шофирайки в доста олекналото вече движение, Амая свали стъклото, за да се порадва на спокойствието, което привидно се бе просмукало навсякъде, сякаш долината бе останала погребана под пласт от огромни топки памук, които буквално поглъщаха звуците и разнасяха мокрия и свеж мирис на влажната, чиста земя, запечатан в сърцето ѝ.

Последният лъч светлина сребрееше още на хоризонта, когато спря на моста „Муниартеа“. Слезе от колата и вдъхна минералното ухание на течащата под краката ѝ река Бастан, наведе се над перилото и се загледа във водния праг, доста набъбнал от изсипалата се край извора при Ерацу вода, която бе опустошила бреговете до устието в Ондарибия. Като гледаше сега спокойното, бавно и кротко течение, човек трудно можеше да си представи мощта, която Бастан бе в състояние да придобие. Тя прекара ръка по студения камък, там, където бе гравирано името на моста, и заслушана в ромона на водата в язовира, се запита дали вече се е свършило, дали реката вече е прочистена, а обидата — измита. Надяваше се да е така, защото се съмняваше, че са ѝ останали сили за нова битка. Парещите очите ѝ сълзи закапаха по студения камък и се плъзнаха към реката, към течението, което водите на Бастан следваха неумолимо.

Когато влезе вкъщи и Енграси я прегърна, Амая заплака в скута ѝ, както бе правила толкова пъти като дете. Изплака страха, гнева, горчивината и разкаянието; плака за всичко изгубено и опетнено, за болката от смъртта, за костите и кръвта; плака дълго, страшно дълго в прегръдките на Енграси, докато заспа изтощена и отново се събуди, за да продължи да плаче, а в това време леля ѝ съжаляваше, че вратите не може да останат завинаги затворени, та момичето ѝ да изплаче всички злини на света и денят да отмине, после да дойде втори, трети… Плака, докато не ѝ се свършиха сълзите. Така беше редно, трябваше да е готова за онова, което ѝ предстоеше.