Долорес Редондо - Дар за бурята

Жена му включи осветлението и гледайки го с укор, се изправи пред него и го избута в коридора.

— Много ли си притеснен?

Той я погледна и се усмихна: тя имаше дарбата да отгатва всяка негова мисъл.

— Не — излъга.

— Три пъти ти казах да светнеш лампите, а ти не чуваш, освен това си намръщен. Мен не можеш да излъжеш.

— Съжалявам — каза искрено Ириарте.

Тя погледна към шумната група роднини в кухнята, после пак към него.

— Хайде, изчезвай.

— Но какво ще каже майка ти?

— Не бери грижа за нея — отвърна жена му и се надигна на пръсти да го целуне.

От доста време вече седеше пред дъската и си водеше бележки, заслушан в дъжда, който все по-яростно шибаше стъклата, когато се появиха Монтес и Сабалса.

— Какво правите тук по това време? — изненада се Ириарте, поглеждайки часовника си.

Монтес погледна дъската и купчината документи, които Ириарте бе разгърнал на масата.

— Шефката поиска да направим спешна проверка.

— За какво?

— Помоли ни да проверим от кое съдилище в Мадрид е изчезнало оръжието, с което е убит Ечайде.

— Аз знам, казах ѝ го лично. Защо не се е обадила на мен?

— Хайде стига, Ириарте…!

— Какво стига? — попита той и стана, като едва не събори стола, на който седеше. — И вие ли смятате, че съм готов да приема всичко, само и само мир да има?

Монтес смекчи малко тона, за да отговори.

— Тази сутрин не изглеждаше готов да подкрепиш намерението ѝ да подеме други линии на разследването.

— За кое разследване ми говорите? За това, по което работите и за което аз не знам нищо повече освен малкото, което решите да ми кажете?

Монтес си замълча.

— За какво ѝ е това сведение? Какво си е наумила?

Монтес се замисли, махна отегчено и отговори:

— Не знам… Йонан Ечайде ѝ е изпратил нещо като съобщение след смъртта си, програмиран имейл или нещо от тоя род. Очевидно е имал известни подозрения накъде може да тръгнат нещата…

— И инспекторката, разбира се, запази тази информация за себе си, виждате ли за какво говоря?

— Е, не бих го нарекъл чак информация. Било е лично съобщение и няколко улики, никакви доказателства, само предположения. Може би дори не и това…

Ириарте ги погледна замислено, личеше, че е силно раздразнен. После изпръхтя и каза:

— Оръжието е изчезнало от съдилище номер едно в Мòстолес, Мадрид. Не знам какво значение може да има това.

— Съдия Маркина е бил разпределен там. Прочетох го онзи ден, когато търсех биографията на баща му. Заради еднаквите имена ми излезе първо неговата — обади се Сабалса.

Един униформен полицай се показа на вратата.

— Шефе, обажда се някакъв мъж и настоява да говори с вас, вече за втори път звъни. Преди му казах, че ви няма, но сега, след като сте тук… Твърди, че е бащата на Йоланда Беруета.

Бенигно Беруета беше превъзбуден. Разказа му със заекване за дъщеря си, че се е обаждал и на инспектор Саласар, но въпреки това много се тревожи.

Ириарте затвори телефона и набра номера на Саласар. Звънеше. Опита пак. Една мълния падна съвсем наблизо с присъщия си ламаринен грохот и последва спиране на тока, при което след няколко секунди се включи аварийното осветление в сградата.

— Мамка му, все едно и също, проклети бури… — изсумтя Монтес.

Ириарте затвори телефона.

— Да вървим — отсече той, провери оръжието си и тръгна към вратата.

Монтес и Сабалса го последваха.

Амая остана неподвижна няколко секунди, наострила слух, и въпреки плющенето на дъжда по погребалните плочи, чу ударите по дървото и усиленото пъшкане на Йоланда. Хукна натам, заобикаляйки гробовете, и като стигна до входа за криптата, видя светлината от фенерчето, което се полюшваше напред-назад при всеки ритник на жената по вратата.

— Йоланда — извика.

Йоланда се обърна и Амая видя решителността в очите ѝ и косата, залепнала върху изпотеното ѝ чело под найлонова шапка. Взривът бе отворил малка дупка, при което бравата бе отхвръкнала, но се бе заклещила между дъските и стената и бе запънала вратата.

— Дръпни се оттам, Йоланда.

— Трябва да отворя, мисля, че дъщеря ми е вътре. Този път не исках да прекалявам и сложих малко, но в колата имам още „Гома-2“.

Амая застана зад нея и постави ръка на рамото ѝ.

Йоланда се обърна като фурия и изстреля изненадващо кроше, с което я повали върху стъпалата. Амая отстъпи назад и извади оръжието си.

— Йоланда! — кресна.

Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.