Долорес Редондо - Дар за бурята

— Това не бива да ви тревожи, разполагаме с още една мостра. Колко време би ви отнел анализът?

Няколко поредни светкавици и техните опашки разцепиха небето и осветиха нощта за миг, оставяйки в ретините ѝ тъмен отпечатък, който щеше да изчезне едва след няколко секунди.

— За да потърся подобни остатъци по тъканта, ще трябва да приложа теста на Уолкър. Разполагам с необходимото, но поради малките размери на мострата трудно ще я закрепя и изгладя… Смятам, че ще ми трябват двайсетина минути, за да получим проявяването.

— Нямате представа колко съм ви благодарна. Обадете ми се, когато сте готов, ще ви чакам.

Затвори и набра друг номер.

— Добър вечер, шефке, още ли сме на работа?

— Да, както и вие. Искам да ми кажете възможно най-бързо от кое съдилище точно е изчезнало оръжието, с което бе убит младши инспектор Ечайде… Обадете се на Сабалса, ако ви е нужна помощ, може би той ще успее да изрови тази информация.

Дъждът забарабани оглушително по покрива на автомобила, въздухът се разтресе от поредната гръмотевица и връзката прекъсна.

В апартамента на Йонан бяха открили само една гилза, въпреки че изстрелите бяха два. В съзнанието ѝ ясно изплува схемата на човешки силует, върху която доктор Ернандес бе отбелязала смъртоносните рани, очертавайки вероятната траектория на куршумите и лансирайки теорията за седналия стрелец, с която тя не се бе съгласила. Сега пред очите ѝ изникваше нова приемлива вероятност: убиецът да е стоял прав пред Йонан и да го е застрелял през джоба си или през подплатата на дрехата, в която е криел оръжието; при такова положение траекторията на куршума би очертала въпросния възходящ ъгъл и би повлякла частица от леката тъкан, която буквално е излетяла, увлечена от силата на изстрела, а после е увиснала заради лекотата си и падайки, се е заплела в по-грубите нишки на завесите, където е останала незабелязана заради еднаквия цвят. Очите ѝ се наляха със сълзи, докато мислеше за Йонан и съзнанието ѝ възстановяваше мига на неговата смърт. Видя го как отваря вратата, как превъзмогва първоначалното учудване, как се усмихва, както правеше винаги, и как кани убиеца си да влезе… Почувства, че сърцето ѝ се раздира от непреодолима мъка, докато момиченцето, което живееше някъде дълбоко, на дъното на мозъка ѝ, се молеше, полумъртво от страх, на бога на жертвите, отказвайки да отвори очи. Прехапа долната си устна толкова силно, че усети металния вкус на собствената си кръв. Нова светкавица освети нощта и трясъкът на гръмотевиците я застигна като живо същество, което я е преследвало през долините и най-сетне бе на път да я стигне. „Дамата идва.“ „Вече идва.“

Позна джипа на бащата на Йоланда, паркиран пред входа на гробището; спря колата си зад него в мига, в който телефонът звънна.

— Кажете, професоре.

— След проявяването се вижда червеникаво петно вследствие на прогарянето. Няма съмнение, това е следа от изстрел.

Амая взе фенерчето си, слезе от колата и тръгна към на пръв поглед затворената желязна порта. Вдигна качулката на палтото си, преди да се изложи на бурята, която я бе следвала по петите през целия път и сега я застигаше с все по-усилващ се леденостуден дъжд. Стори ѝ се, че чува взрив, но не особено силен, почти като пиратка; при все това кучетата пазачи от близките градини се разлаяха, въпреки че звукът веднага потъна в тътена на беснеещите над планината Хайскибел гръмотевици. Откри до зида камък, който ѝ позволи да се повдигне достатъчно, за да се набере и да скочи вътре. Вечерното осветление бе загаснало и гробището тънеше в пълен мрак. Една-единствена светлина проблясваше над стената, подпираща горния край на гробницата на Табесе.

Инспектор Ириарте наистина страдаше. Той изгаси лампите, когато го помолиха, и остана облегнат на стената до електрическия ключ, слушайки как цялото му семейство пее „Честит рожден ден“ на тъщата около тортата със запалени свещи. Мразеше да се кара, независимо с кого, а разногласията с колеги му бяха особено неприятни. Избягваше всячески личните стълкновения, но понякога, както тази сутрин, те се оказваха неминуеми. Спречкването със Саласар го бе разстроило и макар че в крайна сметка бе казал каквото искаше да каже, не можеше да се отърве от усещането, че не само не се бяха разбрали, ами на всичко отгоре случилото се щеше да се отрази на общата им работа в бъдеще. Саласар го изкарваше от кожата му, методите ѝ предизвикваха непрекъснати пререкания между колегите, нещо, за което вече бе разговарял с нея, но очевидно без резултат. Яд го беше на намека ѝ, че чувството за колегиалност не му позволявало да гледа в перспектива. Но най-бесен беше, да, бесен, това беше точната дума, от обвинението ѝ, че бил готов да окачи на кръста младши инспектор Ечайде в името на колегиалността. Най-лошото обаче бе, че темата за Берасатеги не излизаше от главата му; признаваше, че да се сметне за приключен такъв сложен случай е доста рисковано. Теорията ѝ беше приемлива, но как да проумее човек ходовете ѝ, след като не ги споделяше, след като криеше информация. А той беше убеден, че го прави.