Долорес Редондо - Дар за бурята

— Казвате, че мострата е била изложена на високи температури?

— Няма признаци за пряк допир с огън, но във всеки случай е била много близо до мощен източник на топлина.

— А инициалите върху плата?

— О, не става дума за инициали. На тази мисъл ли ви наведох? Това е герб, въпросната шивачница се слави с това, че е обличала рицари и благородници от времето на Хенри Осми.

Беше репетирала какво ще каже, как точно ще изложи докъде е стигнала и спешната си нужда от помощ, но сега, застанала пред вратата на Маркина, я обземаха съмнения за ефекта, който щяха да произведат думите ѝ. През последните дни нещата помежду им никак не вървяха и на телефона ѝ се трупаха неотговорени повиквания. Разговорът нямаше да е от леките.

Маркина отвори вратата и за миг замръзна от учудване. Усмихна се, че я вижда, и без да продума, протегна ръка, хвана я за тила и я притегли към устата си.

Всички думи, всички обяснения, които бе наизустила, за да го убеди, се разтвориха във влажната му топла целувка, докато я притискаше почти отчаяно в прегръдките си.

Той обхвана лицето ѝ с шепи и я отдалечи малко, за да я вижда.

— Не прави така никога повече, полудях, докато чаках да се върнеш, да ми се обадиш, да дадеш някакъв знак — каза той и отново я целуна. — Повече никога не се отдалечавай толкова от мен.

Амая се откъсна от него, усмихвайки се на собствената си слабост и на усилието, което ѝ струваше това.

— Трябва да поговорим.

— После — отговори той и отново я притисна към себе си.

Тя затвори очи и се предаде на целувките му, на трескавите му ръце, давайки си сметка как се разтапя, как отстъпва пред властта му и как всичко наоколо губи значение, щом се намираше в обятията му. Беше все още със сивия костюм, който носеше в съда. Куфарчето и палтото на стола показваха, че току-що се е върнал. Плъзна сакото през раменете му и без да откъсва устни от неговите, потърси копчетата и започна да ги разкопчава едно по едно, слизайки същевременно с низ от кратки целувки по линията, очертана от брадата под челюстта му.

Чу телефона си, който звънеше много отдалеч, на милион светлинни години от мястото, където се намираше в момента. Изкуши се да го остави да си звъни, без да отговаря, но в последния миг, надвиквайки гласа в главата си, който я умоляваше да продължи, се отлепи с усмивка от него и бързо вдигна.

Гласът на Джеймс прозвуча толкова ясно и наблизо, като да беше досами нея.

— Здравей, Амая.

Сякаш някаква огромна помпа изсмука целия въздух от помещението. Чувството за срам, за разголеност беше толкова силно, че тя инстинктивно се обърна с гръб и започна да оправя дрехите си, като че ли мъжът ѝ можеше да я види.

— Какво става, Джеймс? — запита припряно.

— Какво да става, Амая? От няколко дни не сме се чували, от леля ти разбрах за майка ти, не си вдигаш телефона и ме питаш какво става. Ти ми кажи.

Тя затвори очи.

— Не мога да говоря сега, на работа съм — каза и се почувства ужасно от тази лъжа.

— Ще дойдеш ли?

— Още не ми е възможно…

Връзката внезапно прекъсна — той беше затворил. Въпреки това не изпита облекчение, а точно обратното.

Маркина бе отишъл в кухнята и наливаше две чаши с вино. Подаде ѝ едната.

— За какво искаше да говорим? — каза, преструвайки се, че не е чул разговора и че не забелязва притеснението ѝ. — Ако е за посещението при майка ми, вече го забравих. Трябваше да се сетя, че като полицай, ще проявиш любопитство… Аз също се осведомих за теб и семейството ти, когато те срещнах…

— Става дума за баща ти. — Лицето му потъмня. — Сам поиска да ти донеса нещо, да ти дам нещо повече, още факти и солидни доказателства. Принуди ме да прибягна до не особено легални уловки, за да продължа разследването и да изпълня условията ти. Днес сутринта отворихме един гроб в Иганци.

— Без разрешение?

— Майката на момиченцето е собственичка на гробницата и под предлог за ремонтни дейности я отворихме безпрепятствено. Детето липсваше, някой е отнесъл трупа и по всичко личи, че това е станало скоро след погребението. Бащата е в чужбина, в командировка, и още не сме го разпитали. — Маркина слушаше внимателно, а в изражението му се четеше хем заинтересуваност, хем недоверие. — Утре следобед ще отворим друг гроб, в Ондарибия. Майката на момиченцето, разведена със съпруга си от години, е дъщеря на мирови съдия, който ни обеща нужната помощ за всичко. Както мъжът от Иганци, така и този от Ондарибия са в бизнес отношения с адвокатите Лехарета и Андия, свързани са и с групата на Берасатеги за превъзмогване на траура. Открихме още един подозрителен случай в същото село и още два на територията на Навара и ако утре не заварим детето в гроба му, както предполагаме, че ще стане, ще имаме три случая на оскверняване и кражба на трупове, свързани със същата група. Имайки предвид дейностите, заради които Берасатеги попадна в затвора, мисля, че е редно да започне официално разследване. — Съдията не каза нищо. Беше много сериозен, както винаги когато мислеше. — При такова разследване името на баща ти ще излезе на сцената.