Долорес Редондо - Дар за бурята

— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо беше заглъхнало, сякаш е била под водата.

Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.

— Мислех, че ще те нападне — отговори той.

— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.

Маркина намръщено отрече с глава.

— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата на криптата.

Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както Йоланда го бе правила преди минута.

— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.

Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.

— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на земята.

— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.

Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.

От тъмната гробница я лъхна миризма, която не можеше да се сбърка: на смърт, на разложение в начален стадий. Сбърчи нос и се обърна към съдията с насочен пистолет.

— Защо мирише така, след като тук не е погребван никой от петнайсет години?

Маркина пристъпи една крачка към нея и тя стисна още по-здраво глока.

— Какво правиш, Амая? Няма да ме застреляш — заяви той, гледайки я нежно и тъжно, както се гледа непослушно момиченце.

Тя понечи да отговори, но докато го гледаше, силите я напуснаха. Беше толкова млад, толкова красив…

— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш, имаш думата ми — каза той с вдигната нагоре длан. — Край на лъжите, обещавам ти.

— Откога знаеше? Защо не ги разобличи? Защо не ги спря? Те са побъркани.

— Не мога да ги спра, Амая, ти дори не можеш да си представиш огромните мащаби на това нещо.

— Вероятно — отвърна тя, — но някои, като малката Еспарса, са съвсем скорошни. Това поне е можело да се предотврати.

— Опитах се да го спра според силите си.

— Ходил си в затвора и си се видял с Берасатеги, заместникът на директора отрече, ти ми каза, че не си се доближавал до килията… Точно тези ти бяха думите, но Йонан имаше снимка, на която се виждаш съвсем отблизо — каза замислено тя.

— Беше те заплашил, ти беше ужасена — отговори гневно съдията.

— Имаш ли нещо общо с цялата история?

Маркина отклони очи сърдито и с достойнство, дори под дъжда запазваше изисканите си маниери и високомерието.

— Ти ли уби Берасатеги?

— Не, той се самоуби, както сама видя.

— А Росарио?

— Никога нямаше да се успокоиш, докато тя дебнеше наоколо, ти ми го каза.

Амая го изгледа изумено, чудейки се какво я обърква повече — дали това, че вече ѝ е ясно, че той е главният подбудител, или това, че поема отговорността като някаква чест, с която може да се закичи.

— Не мога да повярвам, ще вляза — обяви.

— Амая, умолявам те да не го правиш.

— Защо?

— Продължавай да говориш с мен, но не поглеждай вътре. Моля те — каза той, вдигайки оръжието и прицелвайки се отново в нея.

Тя го гледаше смаяно.

— Ти също няма да ме застреляш — каза.

Обърна се, наведе се и влезе в криптата.

Конструкцията беше проста. Централен олтар, върху който бе опрян тежък ковчег от тъмно дърво, покрит почти изцяло със сложни орнаменти.

Около него, под формата на овал, бяха разположени тленните останки на поне двайсет невръстни деца. От някои трупове бяха останали само костите, което издаваше възрастта им, но в краката си Амая зърна подутото и полуразложено телце на бебето Еспарса. До него, върху стар шал, лежеше скелет с яркобели кости без една ръка. „Като при толкова други.“ Тя почувства как ѝ се повдига, изтърва фенера и се свлече на колене, обляна в сълзи, усещайки присъствието на Маркина, който бе влязъл след нея. Съдията вдигна фенера и го заклини в една цепнатина в стената, та лъчът да бие към тавана и да освети зловещата сцена.

Амая почувства, че сълзите ѝ парят като огън, пламнал от ярост и срам, от гняв и възмущение. Не, това просто не можеше да е истина, беше такова извращение, че стомахът ѝ се обръщаше наопаки, непрекъснато ѝ се повръщаше и това я изпълваше с такава погнуса и бяс, каквито никога не бе изпитвала. Въпросите напираха като вълни към плаж, състезавайки се по сила и ярост.