Долорес Редондо - Дар за бурята

Нова светкавица блесна този път точно над тях и освети криптата по такъв ужасяващ начин, че ги накара инстинктивно да свият глави, убедени, че мълнията е паднала върху самата гробница. „Дамата идва.“

Мъчейки се да не обръща внимание на побеснелите природни сили, които се събираха над главата ѝ, Амая продължи.

— Ти остави горката жена да се самоунищожи, изпрати я на заколение като агне, без да те е грижа за страданията ѝ, а сега я уби.

— Тя те повали с юмрук, знаех, че носи експлозиви, защо да няма и оръжие?

— Защо ми причини това, защо се доближи до мен?

— Ако имаш предвид защо съм се влюбил в теб, това не беше предвидено. Нима още не си го разбрала? Обичам те, Амая, двамата сме създадени един за друг, ти ми принадлежиш, както аз ти принадлежа. Нищо не е в състояние да ни раздели, защото знам, че колкото и да ти е трудно сега да възприемеш видяното, любовта ти към мен ще остане непокътната.

Отново се върнаха страховитият тътен на бурята и блясъкът на мълния, която се стрелна над главите им и извика в съзнанието на Амая абсурдни данни за вероятността гръм да порази два пъти едно и също място. „Вече е тук, Дамата идва“, стори ѝ се, че чува тези думи сред трясъка на развилнялата се стихия. Да, Дамата пристигаше, Мари настъпваше с мълниеносната си и гръмотевична ярост като дух от небесата, а мирисът на озон бе предвестник за нейната поява. Маркина се обърна към входа, сякаш и той бе чул песента на ламиите в чест на своята повелителка.

— Влезли сте вкъщи, за да откраднете флашката, после катастрофата на Такченко… Секретарката ти ни видя, когато ѝ предавах плика…

— Съжалявам за докторката, тя доста ми допада. Радвам се, че не загина при инцидента, честна дума. Не биваше да стигат толкова далеч, не съм искал да пострада, аз не съм жесток човек.

— Не си жесток човек?… Ами всички тия жени, момичетата край реката, всички тия бебета. Колко убийства тежат на съвестта ти?

— Нито едно, Амая, всеки сам е господар на живота си, но за твоя отговарям аз. Обичам те и няма да позволя на никого да те нарани. Ако ще ме съдиш за това, че съм те предпазвал — моля, макар че за едно нещо си права: майка ти съвсем беше превъртяла, не чуваше никакви доводи и нямаше да спре, докато не постигнеше целта си, докато не те убиеше. Не можех да ѝ го позволя.

— Тя е изпълнила една последна заповед, също като Берасатеги, като Еспарса и мъжете преди него. Каква власт упражняваш върху тези хора? Достатъчно голяма, за да бъдеш господар на живота им?

Той сви рамене и се усмихна чаровно, с онзи палав поглед, който я бе очаровал. Поредица от гръмотевици разтърси основите на гробището и разлюля земята на мъртвите, която за Амая се разтваряше като към ада, когато той я гледаше по този начин. Сърцето ѝ се късаше от мисълта, че го обича, че е влюбена в този мъж, в този демон, съблазнител по природа, съвършената мъжественост, великия прелъстител.

— Къде е сивото ти палто?

Той недоволно се намръщи и цъкна с език, преди да отговори.

— Скъса се.

— О, боже! — простена тя.

Грохотът на бурята се усили с нови мълнии и гръмотевици, които като оплаквачки, ридаещи за болката в душата ѝ, цепеха небето, виеха с вятъра между гробищните кръстове и се изливаха в този дъжд, който представляваше плачът на Бастан, на ламиите, зовящи да измие обидата, да почисти реката.

Маркина се приближи към нея с протегната ръка.

— Амая.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице, за да го погледне. Гласът ѝ се прекърши, когато попита.

— Ти ли уби Йонан?

— Амая…

— Ти ли уби Йонан Ечайде? — попита тя отново почти шепнешком.

Ламиите отвън крещяха.

Той я погледна, клатейки отрицателно глава, и я помоли:

— Не ми задавай този въпрос, Амая.

— Ти ли го уби, или не? — викна тя.

— Аз.

Амая изхлипа от болка и зарида още по-силно, навеждайки се напред, докато лицето ѝ се опря в твърдия пръстен под на криптата. Тя видя Йонан, проснат в локвата кръв, видя косата, изтръгната от куршума, разкъсал черепа му, и очите, които състрадателният убиец бе затворил, след като му бе отнел живота. Изправи се, вдигна глока, прицели се, водейки се по дулото на оръжието и го стисна с всички сили. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но знаеше, че няма да пропусне, деляха ги само два метра разстояние.

— Копеле мръсно! — викна.

— Не го прави, Амая. — Маркина я погледна отчаяно и с дълбока тъга вдигна пистолета, който тя позна. Това беше оръжието на Йонан. Прицелвайки се в главата ѝ, той прошепна: — Жалко!