Долорес Редондо - Дар за бурята

— Ти си знаел, че баща ти е отговорен за това, и си го криел, защо? Заради кариерата, заради репутацията си?

Маркина въздъхна и се усмихна по онзи начин. Поредната светкавица, осветила нощта навън от гробницата, очерта силуета на съдията пред единствения изход от криптата и Амая си помисли, че предпочита да е там, навън, под бурята, убедена, че леденият вятър, дъждът върху лицето и гръмотевиците над главата ѝ биха били по-сигурно убежище и утеха от тази дупка.

— Репутацията ми, Амая, е последната ми грижа. Става дума за нещо далеч по-важно и по-съществено, по-могъщо и неуправляемо, това е природна стихия… властвала тук още преди нашата поява.

Тя го погледна с недоумение.

— И ти си част от всичко това?

— Аз съм само проводникът, водещата нишка на една древна и могъща като Вселената религия, родена в твоята долина, под камъните, съградили твоето село, твоята къща… и на една неподозирана от теб сила, сила, която трябва да се подхранва.

Амая го наблюдаваше с премрежени от сълзите очи. Не, не можеше да бъде, мъжът, когото бе прегръщала, заради когото бе прескочила пропасти, които преди смяташе за непреодолими, когото бе смятала за равен, за себеподобен, мъжът, лишен от обичта на онази, която е трябвало да го обича, се разпадаше като изпаднал в немилост идол, докато тя си задаваше въпроса колко ли от думите му са имали за цел само да я заблудят, да я накарат да повярва, че пред нея стои сродна душа, човек със същата болка в сърцето. Искаше да попита има ли поне нещо вярно в неговата история. Но не попита, защото вече знаеше отговора и съзнаваше, че не би понесла да го чуе от устата, която все още обичаше.

Навън бурята бушуваше и виеше сред дърветата около гробището, а дъждът с удвоена сила и ярост настъпваше по стъпалата надолу към криптата, прииждаше на вълни и без дебелата дървена преграда на вратата водата започваше да пъпли навътре.

— Това ли си въобразявате, че правите? Подхранвате някаква сила с малки момиченца, за да може демонът да изсмуче живота от тях? — процеди тя, сочейки с пистолета си почернелите останки край ковчега. — И карате родителите им да ги принасят в дар на Злото? Та това е убийство.

Той отрече с глава.

— Цената е висока, това е саможертва, няма как да е лесно и просто, но отплатата е невероятна и се прави от незапомнени времена. После дошло християнството, облякло всичко в греховност и вина и мъжете и жените забравили как се разговаря с живите сили.

Амая го гледаше изумено и не можеше да повярва, че това е същият мъж, когото познаваше. Той говореше на езика, запазен за проповедниците и за онези, които вещаеха края на света.

— Ти си луд — прошепна тя, гледайки го с тъга.

Една светкавица падна някъде в гробището с оглушителен метален тътен.

Маркина затвори оскърбено очи.

— Не ми говори така, Амая, много те моля, ще ти дам каквито обяснения поискаш, само не се отнасяй с мен така, не и ти.

— Как да ви наричам, освен опасно луди? Майка ми е убила сестра ми — продължи тя, загледана в купчината бели кости върху тъмния под на криптата, — цял живот се опитва да погуби и мен… Щяхте да убиете сина ми! — кресна.

Той поклати отрицателно глава, направи крачка напред със свалено оръжие и заговори със спокоен и помирителен тон:

— Берасатеги беше психопат, а майка ти беше обсебена от мисълта да изпълни мисията си… Там е проблемът, че някои го правят не защото трябва да го правят, а защото им харесва. Но той вече е решен и аз ти обещавам, че никой няма да навреди нито на теб, нито на Ибай. Обичам те, Амая, позволи ми да оставя всичко това зад гърба си и да започна нов живот с теб, двамата го заслужаваме.

— Ами Йоланда? — каза тя, поглеждайки към входа на гробницата, където лежеше тялото на жената, заляно от дъжда, който продължаваше да се излива навътре като малък водопад и вече оформяше тъмна локва пред входа.

Маркина не отговори.

— Ти сам ми я изпрати, защо?

— Тя дойде при мен толкова объркана, с нейната мъглява теория за изчезналите ѝ деца… Стори ми се идеална възможност да те накарам да започнеш разследване по случая, за да осъзнаеш, че той не води доникъде, за да се убедиш, че става дума просто за халюцинации на обезумяла жена, и това щеше да стане ясно, когато ти видеше, че децата са в гроба си. И през ум не ми мина, че ще ме прескочиш, аз трябваше да участвам, не можех да оставя френската съдийка да провали всичко, в заповедта пишеше „детски ковчези“, без да се конкретизира. Ако при вида на другия ковчег Йоланда поискаше да надзърне в него, нямаше причина да ѝ бъде отказано. Бях принуден да осуетя това. Но как можех да предположа, че е толкова луда, та да вдигне във въздуха пантеона.