Долорес Редондо - Дар за бурята

Отсреща се чу спокойният глас на Маркина.

— Госпожо инспектор, за пръв път звъните на личния ми телефон…

— Обаждам се по служебен въпрос, господин съдия, току-що излизам от затвора в Памплона след посещение при Берасатеги…

Усети, че гласът ѝ още издава преживяното напрежение. Пое дълбоко въздух и се опита да се успокои, преди да продължи.

— Берасатеги? Защо не ме уведомихте, че ще ходите при него?

— Съжалявам, господин съдия, но посещението беше от личен характер, исках да го попитам за… за Росарио.

Чу неодобрителното му цъкане с език.

— Цялата информация, с която разполагам, ме навежда на мисълта, че през онази нощ двамата е трябвало да се отбият някъде, в някоя тайна квартира, където тя да се преоблече и където да се укрият при възникнали усложнения… Не мога да допусна, че толкова организиран човек като Берасатеги не го е предвидил.

Маркина мълчеше в другия край на линията.

— Но не това искам да ви кажа, всичко вървеше добре, докато не го попитах дали Росарио е жива… Тогава той ми предаде едно нейно послание.

— Амая! Този човек е манипулатор, поиграл си е с теб — извика съдията, забравил за официалния тон. — Той няма никакво послание от майка ти, ти си му го поднесла на тепсия, видял е слабото ти място и е пъхнал пръст в раната.

Тя въздъхна дълбоко, вече съжалявайки, че му е позвънила.

— Какво точно ти каза?

— Това е най-малкото, по-важното е какво се случи после. Докато ми говореше, се наведе съвсем близо до мен и ме докосна.

— Нарани ли те? — прекъсна я съдията, разтревожен.

— В помещението при нас имаше двама полицаи, но те дори не помръднаха — продължи Амая. — Той не ме нарани, измъкнах се от ръката му и се дръпнах към вратата, но надзирателите продължаваха да стоят безучастно, а когато им се развиках да ми отворят, изчакаха разрешението на Берасатеги.

— Добре ли си? Сигурна ли си, че си добре? Ако те е наранил…

— Добре съм — прекъсна го тя. — Двамата като че ли бяха негови лични копои. Дори си позволи да се пошегува пред тях с недостатъчната им интелигентност, а те го слушаха с неподправено покорство.

— Къде си? Искам да те видя. Където и да си, идвам веднага.

Тя се огледа объркано наоколо.

— Директорът отсъства, а не познавам заместника му, но трябва веднага да се предприеме нещо, не знаем колко надзиратели вече е подкупил.

— Аз ще се погрижа. Имам личния номер на директора. Ще му се обадя и ще му препоръчам да преместят Берасатеги в най-строго охраняваната зона и да го изолират, до десет минути въпросът ще бъде решен. Но сега държа да те видя, искам да се уверя, че си добре.

Амая се наведе и опря чело на волана, опитвайки се да подреди мислите си: отчаяната настойчивост в гласа на Маркина силно я смущаваше; тревогата му изглеждаше искрена, а импулсивността, с която бе реагирал на вероятността да е била наранена, ѝ се стори хем пресилена, хем я поласка.

— Получихте ли вече доклада на съдебния лекар по случая „Еспарса“?

— Не. Искам да те видя веднага.

— Сестра ми каза, че сте ѝ се обаждали.

— Така е. Беше звъняла в кабинета ми, секретарката ми предаде съобщението и като видях фамилията, ѝ върнах обаждането в знак на уважение към твоето семейство. Домашен въпрос, искаше да знае дали е подходящо да организира погребение на майка ви. Отговорих ѝ, че нямам никакви възражения. А сега искам да те видя.

Тя се усмихна на неговата настоятелност, трябваше да се досети, че версията на Флора е леко изопачена.

— Добре съм, честна дума, но сега не мога, трябва да се връщам в управлението, докладът на съдебния лекар всеки момент ще пристигне.

— Тогава кога?

— Кога какво?

— Кога ще те видя? Ти каза „сега не мога“. Кога тогава?

— Имам друго обаждане — излъга тя, — трябва да затварям.

— Добре, но ми обещай, че няма да ходиш пак сама при Берасатеги. Ако нещо ти се случи…

Амая затвори и постоя неподвижно няколко минути, загледана в празния екран.

Оскъдната светлина и черното облачно небе над Памплона, дало повод на местните жители да прекръстят града Мордор [8] Черна, мрачна земя от измисления свят на Средната земя в книгите на английския писател Дж. Р. Р. Толкин. — Б. пр. , в Бастан бяха заменени от друг, по-ясен и по-размит небосвод, забулен от лека, сияйна омара, която дразнеше очите и разхубавяваше пейзажа с някакво особено сияние, но пък пречеше да се вижда в далечина. Полицейското управление в Елисондо беше необичайно притихнало в сравнение с предния ден, а като слезе от колата, Амая забеляза, че тишината е обгърнала като плащ цялата долина, поради което дори тук, на високото, до ушите ѝ достигаше ромонът на реката в язовир „Чокото“, въпреки че почти не го виждаше, полускрит зад вековните каменни къщи на Елисондо. Тя обърна глава към кабинета: половин дузина снимки на люлката, на мечето, на трупа в раницата, в която Валентин Еспарса се готвеше да го отнесе, и на празния ковчег, от който бе откраднал тялото на дъщеря си, както и отворения върху бюрото ѝ доклад на съдебния лекар. Сан Мартин потвърждаваше, че момиченцето е починало от задушаване. Формата и размерите на мечешкото носле идеално съвпадаха с червения отпечатък върху челцето на малката, белите влакна, открити в ъгълчето на устничките, също бяха от мечето. Следите от слюнка по личицето на бебето и по козината на играчката бяха от самото дете и от Валентин Еспарса, а острата и противна миризма на играчката се дължеше на третата следа, чийто произход все още не беше установен.