Долорес Редондо - Дар за бурята

Берасатеги стоеше безучастно.

— Сред костите, подхвърлени в църквата, имаше няколко по-различни, които онзи дивак Гаридо не е имало как да знае къде да намери. Това е било известно само на човек, разговарял с Росарио, защото никой друг освен нея не е разполагал с тази информация. Къде е това тяло, доктор Берасатеги? Къде е погребано?

Той наклони глава на една страна и устните му се разтегнаха леко в самодоволна усмивка, която показваше колко много се забавлява.

Следващото изречение на Амая изтри усмивката му.

— Баща ви се оказа доста по-словоохотлив от вас, разказа ми, че никога не сте оставали да нощувате при него, отивали сте в хотел, само че ние проверихме и знаем, че това не е вярно. Ще ви кажа какво мисля. Мисля, че имате друг дом в Бастан, тайна квартира, безопасно скривалище за нещата, които никой не бива да вижда, от които не можете да се отървете. Там сте завели майка ми през онази нощ, там тя се е преоблякла и по всяка вероятност се е върнала, след като ви заряза в пещерата.

— Не знам какво имате предвид.

— Имам предвид това, че Росарио не се е преоблякла в къщата на баща ви, нито в колата ви и че между излизането ви от болницата и нахлуването в дома на леля ми, има отрязък от мъртво време, време, през което вие хубаво ни забаламосахте със „сувенирите“ от вашия апартамент, време, през което е трябвало да отидете някъде. И то не в дома на баща ви. Докторе, наистина ли се опитвате да ме убедите, че човек като вас не е предвидил тази вероятност? Не ме обиждайте, достатъчно интелигентна съм, за да не ви повярвам, че сте действали така глупашки, без предварително начертан план…

Този път му се наложи да затисне устата си с две ръце, за да възпре желанието да заговори.

— Къде е тази къща? Къде я заведохте? Жива е, нали?

— Вие как мислите? — изненадващо попита Берасатеги.

— Мисля, че вие сте изработили плана за бягство, който тя е последвала.

— Харесвате ми, госпожо инспектор. Вие сте умна жена, само умен човек може да оцени интелигентността. Права сте, тук ми липсват някои неща, преди всичко интересен разговор с човек, чийто коефициент за интелигентност е по-висок от осемдесет и пет — каза, кимвайки навъсено към пазачите пред вратата. — И само заради това ще ви направя един подарък. — Той се наведе напред, за да прошепне нещо на ухото ѝ. Амая не се уплаши, макар че ѝ се стори странно, че надзирателите не вземат отношение. — Слушайте внимателно, госпожо инспектор, защото това е послание от вашата майка.

Тя се сепна от ужас, но вече беше късно. Докторът беше съвсем близо, усещаше лосиона му за бръснене. Той я хвана здраво за врата и Амая усети как устните му докосват ухото ѝ: „Спи с едното око отворено, малка мръснице, защото ама , рано или късно, ще те изяде“. Амая стисна китката му, за да го накара да я пусне, и бързо отскочи назад, събаряйки стола, на който седеше. Берасатеги се върна на мястото си, разтривайки китката си.

— Не убивайте вестоносеца, госпожо инспектор — ухили се той.

Амая продължи да отстъпва към вратата, гледайки с недоумение към надзирателите, които стояха безучастно.

— Отворете!

Мъжете не помръднаха, втренчени безмълвно в нея.

— Не ме ли чухте? Отворете вратата, затворникът ме нападна!

Обезумяла от страх, тя тръгна към най-близкия от тях, застана пред него и му заговори толкова отблизо, че капки от слюнката ѝ опръскаха лицето му.

— Отвори вратата, говедо такова, отвори вратата или се кълна в Господ, че…

Пазачът се направи, че не я чува, и обърна очи към Берасатеги, който му кимна равнодушно за разрешение. Надзирателите отвориха вратата с усмивка и пуснаха Амая да излезе.

Потискайки желанието си да затича, Амая забърза по коридора към следващия пост, махна за поздрав на дежурния, прикривайки тревогата си, докато стигна до главния контролен пункт, където на влизане бе зърнала познато лице, но въпреки това изчака да си получи обратно чантата и пистолета, преди да попита за директора на затвора.

— Директорът отсъства. Отиде в Барселона на конгрес по сигурността, но ако желаете, можете да говорите с неговия заместник. Да му съобщя ли? — попита мъжът, вдигайки слушалката на тежкия стационарен телефон.

Амая се замисли за миг.

— Не, оставете, няма значение.

Качи се на колата и извади джиесема си; погледна параноично към охранителните камери, опасващи затвора, и реши първо да се отдалечи на няколко преки; там отби встрани и едва тогава набра номера, който никога не бе набирала.