Долорес Редондо - Дар за бурята

— „Като толкова други“— добави Сабалса. — Какво намеква с това? Че вече го е правил и преди ли?

— Е, в момента ще му е трудно да прехвърли своето престъпление върху някакъв си демон. Тази сутрин минах покрай тях и за късмет, попаднах на съседка, която гледала телевизия до късно и „най-случайно“ надникнала през прозореца, когато чула семейството да се връща от вечеря през нощта. Двайсет минути по-късно отново чула колата и това ѝ направило впечатление. Помислила си, както обясни, че детето може би се е разболяло, наострила уши и след двайсет и пет минути чула отново колата да се връща. Погледнала през шпионката, „не с намерението да шпионирам“, само за да разбере дали детето е добре, и видяла, че съпругът се прибира сам.

Ириарте сви рамене.

— Значи, сме го заковали.

Амая кимна в знак на съгласие.

— Всичко сочи, че го е извършил сам, но има три неща, които остават неясни: противната миризма по мечето, фикс идеята тялото да не бъде кремирано и фразата „като толкова други“. Впрочем — каза тя и им показа снимката, която държеше — в ковчега има ли нещо, или това е ефект от самото снимане?

— Да — обясни Ириарте. — Покрай първоначалната патардия не си дадохме сметка, но директорът на погребалното бюро ни обърна внимание. Еспарса, изглежда, е сложил в ковчега три пакета захар, а отгоре им метнал бяла хавлия, която на пръв поглед можеш да вземеш за тапицираното дъно на ковчега. Сигурно не е искал никой да усети разликата в тежестта, когато го вдигнат.

— Добре — каза Амая и остави снимката при другите. — Ще внимаваме дали анализът на третата следа няма да ни прати в друга посока. Може да е качил някого по пътя? Добра работа — добави тя, с което сложи край на заседанието.

Йонан остави другите да излязат и запита.

— Всичко наред ли е, шефке?

Тя го погледна, мъчейки се да изглежда спокойна, каквато не беше. Кого мислеше да излъже? Йонан я познаваше почти толкова добре, колкото и тя самата, но от друга страна, ѝ беше ясно, че невинаги може да се споделя всичко. Подхвърли му примамка, заредена с откровеност, за да избегне темата, в която не ѝ се щеше да се впуска.

— Сестра ми Флора е в Елисондо и си е наумила да организира погребална служба за нашата майка; самата мисъл за това ме изважда от релси, а за капак, другите ми близки като че ли я подкрепят, включително Джеймс. Всичките ми опити да им обясня защо продължавам да я смятам за жива не дадоха резултат; спечелих си само упрека, че им преча да затворят тази страница от живота си.

— Ако това ще ви помогне с нещо, аз също не вярвам, че е паднала в реката.

Амая го погледна и въздъхна.

— Ще ми помогне, разбира се, Йонан, ще ми помогне, и то много… Ти си добър полицай, вярвам в инстинкта ти и за мен е голяма подкрепа да знам, че мнението ти съвпада с моето, за разлика от толкова други.

Йонан закима бавно, макар и не особено убедено, докато обикаляше масата, групирайки снимките.

— Шефке, искате ли да дойда с вас?

— Прибирам се вкъщи, Йонан — отвърна тя.

Усмивката му, преди да излезе от кабинета, остави у нея познатото усещане, че не е успяла да излъже човека, който я познаваше толкова добре.

Слезе с колата към „Чокото“, мина покрай Хуанитаенеа и видя натрупаните пред вратата на къщата палета със строителни материали, макар да не се забелязваше и следа от някаква дейност. Докато пресичаше квартала, се замисли дали да не се отбие в пекарната, но се отказа; прекалено много неща се въртяха в главата ѝ и не ѝ се искаше да заговори отново с Рос по въпроса за погребението. Вместо това прекоси моста „Гилцаурди“ и се отправи към стария пазар, където паркира. Върна се пеш назад, като спираше нерешително пред вратите на фасадата — всичките ѝ изглеждаха съвсем еднакви. Накрая избра една и се усмихна с облекчение, когато пред нея се изправи Елена Очоа.

— Може ли да поговорим? — попита.

Вместо да отговори, жената я хвана за ръката и я дръпна силно навътре; после подаде глава навън и се огледа на двете страни на улицата. И този път я заведе в кухнята и без да продума, се зае с кафето, извади две чаши и ги постави върху пластмасова табла, покрита с кухненска хартия вместо с покривчица. Амая беше благодарна за мълчанието и използва всяка минута от еднообразния ритуал по приготвянето на кафето, за да подреди поривите, защото трудно можеше да ги нарече мисли или хрумвания, които я бяха довели тук. Те се блъскаха в главата ѝ като ответно ехо, а ритмично повтарящите се образи се смесваха с други, останали запечатани в паметта ѝ. Бе дошла да търси отговори, но не беше сигурна, че знае какво да попита. „Ще получиш всички отговори, ако съумееш да зададеш всички въпроси“, чуваше тя гласа на леля Енграси, обаче разполагаше само с малък празен бял ковчег, в който някой бе заменил тялото с три пакета захар, и една дума: „жертвоприношение“, а двете неща, смесени в едно, представляваха противно съчетание.