Долорес Редондо - Дар за бурята

Връзката прекъсна и Амая се почувства толкова малка и толкова далеч от него, че ѝ се прииска да закрещи.

Телефонът звънна още преди да го е прибрала. Погледна екрана с нещо средно между надежда и паника. Позна кода на офисите на ФБР и топлият глас на агент Джонсън я поздрави от Вирджиния. Току-що били излезли поканите за участие в курсовете за взаимен обмен в Куонтико и от Отдела за изследване на престъпното поведение се надявали и тя да присъства. В момента вече изпращали молбата до нейното полицейско управление. Дотук — формален разговор, каквито и преди бе провеждала с хора от администрацията; фактът, че обаждането бе дошло само две минути след като бе разговаряла с Дюпри, не можеше да не ѝ направи впечатление, но въпросът, който агент Джонсън зададе веднага след това, потвърди съмненията ѝ, че разговорите му се подслушват.

— Госпожо инспектор, установявали ли сте някакъв вид контакт със специален агент Дюпри?

Амая прехапа долната си устна, за да не отговори, докато си припомняше разговора с агент Джонсън отпреди месец, когато той я бе предупредил за всичко, свързано с Дюпри, да избягва официалната линия и да се обажда на личния номер, който ѝ бе дал. Помисли си, че когато успееше да се свърже с Дюпри, гласът му звучеше някак отдалеч и със силно ехо, връзката прекъсваше и дори от екрана взе да изчезва информацията откъде идват обажданията, все едно никога не ги е имало. Към това трябваше да прибави и полученото от централния офис на ФБР предупреждение, когато Йонан бе проследил обажданията и бе установил, че тръгват от Батън Руж, Луизиана. Освен това Джонсън задаваше въпроса, сякаш бе забравил, че в същия разговор тя му бе казала, че Дюпри винаги отговаря на повикванията ѝ. Така или иначе, щом се бяха свързали с нея точно сега, значи, знаеха, че тя току-що е говорила с него, и изявлението, че се надяват и тя да участва в курса, беше само претекст.

— Не много често, от време на време му се обаждам за поздрав, както на вас — каза тя непринудено.

— Говорил ли ви е агент Дюпри за случая, по който работи?

Питанията му звучаха като извадени от въпросник на Отдела за вътрешни разследвания.

— Не, дори не знаех, че работи по нов случай.

— Ако агент Дюпри отново се свърже с вас, бихте ли ни съобщили?

— Започвате да ме тревожите, агент Джонсън, какво става?

— Нищо сериозно, през последните дни малко трудно се свързваме с агент Дюпри. Рутинно положение, вероятно нещата са се поусложнили и за по-голяма сигурност е предпочел да не отговаря, но вие не се тревожете, госпожо инспектор. Ще ви бъдем благодарни обаче, ако веднага ни съобщите, в случай че Дюпри ви се обади.

— Така и ще направя, агент Джонсън.

— Много ви благодаря, госпожо инспектор, очакваме да ви видим скоро тук.

Амая затвори и изчака още десет минути неподвижно в колата телефонът отново да звънне. Когато това се случи, видя изписан на екрана личния номер на Джонсън.

— Какво беше това?

— Вече ви казах, че Дюпри има свой метод на работа. От известно време не е докладвал, което не е изненадващо, както знаете. Когато човек работи под прикритие, понякога трудно намира сгоден момент за установяване на връзка, но изминалото време, наред с малко непочтителното поведение на агент Дюпри, буди съмнения в сигурността на неговата самоличност.

— Смятат, че може да е бил разкрит?

— Това е официалната версия, но подозират, че е бил заловен.

— А вие какво мислите? — попита тя, опипвайки терена, докато се питаше до каква степен може да вярва на Джонсън и можеше ли да е сигурна, че второто обаждане не се записва както първото.

— Според мен Дюпри си знае работата.

— И аз съм на това мнение — заяви тя с всичката увереност, на която беше способна, макар че в главата ѝ отново звънна ужасяващият писък, който бе чула, когато Дюпри вдигна телефона.

Бяха прекарали следобеда в един търговски център по пътя за Франция под предлог, че ще купуват дрехи за Ибай и ще избягат от студа, донесен от мъглата, която с падането на нощта толкова се бе сгъстила, че отсрещният бряг на реката почти не се виждаше, когато излязоха от къщи за вечеря. В „Санцотена“ беше доста пълно, в просторната зала се чуваха смехове и разговори, които ги обгърнаха още щом пристъпиха прага. Винаги резервираха маса до кухнята, защото беше отворена към салона за хранене и им позволяваше да наблюдават организираната шетня на трите поколения жени вътре, които работеха, без да си пречат, като в репетирана хиляди пъти викторианска хореография, допълвана от зацапаните бели престилки върху черните униформи.