Долорес Редондо - Дар за бурята

Прекалено много въпроси без отговор, прекалено много неща за подреждане. Официалното следствие действително щеше да приключи до няколко дни, но другият въпрос оставаше открит; не беше убедена дори дали трябва да ходи на курсовете в Куонтико, още не бе получила потвърждение от комисаря и затова не бе казала нищо на Джеймс.

— Не знам, Джеймс… Трябва да помисля.

Усмивката замръзна на лицето му.

— Амая, това е важно за мен — добави сериозно Джеймс.

Тя веднага схвана посланието. Беше ѝ го подсказал още предния ден. Той имаше своите потребности, своите проекти и искаше място в живота ѝ. Сети се за купчината строителни материали пред Хуанитаенеа и чу гласа на Янес да казва: „Не всяка къща е дом“.

Тя се протегна през масата и улови ръката му.

— Разбирам те, за мен също — отвърна, опитвайки се да се усмихне. — Още утре ще подам молбата. Прав си, че едва ли ще има възражения, никой не иска отпуск през зимата.

— Чудесно — зарадва се Джеймс. — Вече погледнах за билети, щом ти разпишат молбата, ще ги купя.

До края на вечерта той кроеше планове за пътуването, въодушевен от идеята, че Ибай за пръв път ще посети Америка. Амая го слушаше.

Дъхът му пламтеше върху кожата и осезателната му близост събуди у нея дълбоко желание. Той промълви нещо, което тя не разбра, но това нямаше значение, в мъжествения му глас имаше такова обаяние. Припомняше си ясно очертаната му уста, влажните месести устни и онази негова усмивка, която винаги успяваше да я смути. Вдъхна топлината на кожата му и го пожела; пожела го, както се желае невъзможното, със затворени очи и затаен дъх, със сетива, настроени за наслада. Почувства устните му върху шията си, бавното им и влажно придвижване я изгаряше като лава, изригнала от кратера на вулкан. Всеки нерв се мяташе бясно между удоволствието и болката, молейки за още, копнеейки за още, караше мъха на врата ѝ да настръхва, зърната на гърдите ѝ да се втвърдяват, пламтеше между краката ѝ. Тя отвори очи и се огледа объркано. Малката лампа, която винаги оставяше светната, когато спеше, ѝ позволи да разпознае семейната спалня в дома на Енграси. Тялото ѝ се стегна от притеснение. Джеймс шепнеше в ухото ѝ и продължаваше да я целува.

Вече се бе съмнало и Ибай беше буден. Чу го да мърда, да издава онези тихи звуци, които винаги придружаваха ритането при събуждане, с което успяваше напълно да се отвие и да избута завивката в долния край на люлката. Не отвори очи; бе заспала трудно след любовния акт и сега клепачите ѝ лепнеха, изпитваше леност и непреодолимо желание за още пет минути сладък сън. Чу как Джеймс става, взема детето на ръце и го пита шепнешком:

— Гладен ли си? Хайде да оставим ама да подремне още малко.

Чу ги да излизат от стаята и се повъртя, опитвайки се да потъне отново в блаженото и безтегловно състояние, в което нямаше сънища и можеше да си почине. Изведнъж си спомни, че е сънувала Маркина, и макар да знаеше по-добре от всеки друг, че човек не е господар на сънищата си, че както най-безметежните, така и най-мъчителните кошмари бликат от някакво потайно, недостъпно място, което не подлежи на контрол, се почувства виновна и докато разсъждаваше по въпроса, вече напълно разбудена и ядосана, че се е наложило да се откаже от сладостните още пет минути, осъзна, че вината не идва от това, че е сънувала Маркина, а от това, че е правила любов с мъжа си, подтиквана от желанието, събудено от Маркина.

Джеймс тъкмо влизаше в стаята с чаша кафе с мляко, когато телефонът на Амая завибрира с неприятно жужене върху нощното шкафче.

— Добро утро, Ириарте.

— Добро утро, госпожо инспектор. Току-що се обадиха от затвора в Памплона. Берасатеги е открит мъртъв в килията му.

Тя затвори телефона, стана от леглото и изгълта набързо кафето, докато се оправяше. Не обичаше да го прави така; още като студентка бе добила навика да изпива спокойно кафето си в леглото. Мразеше да бърза сутрин, това винаги предвещаваше лош ден.

Директорът на затвора чакаше на входа. Начинът, по който сновеше напред-назад като звяр в клетка, издаваше безпокойството му. Подаде им ръка с професионален жест и ги покани да идат в кабинета му, но Амая отказа и настоя да види тялото възможно най-скоро.

Водени от един надзирател, който им отваряше вратите на всеки контролен пост, стигнаха до зоната за изолация. Постовият пред масивната врата показваше коя е килията на Берасатеги.

— Лекарят не откри никакви признаци за насилие по трупа — обясни директорът. — Беше изолиран по разпореждане на съдията и от вчера не е разговарял с никого.