Долорес Редондо - Дар за бурята

Монтес беше доволен. На записа от охранителната камера се виждаше как един надзирател се приближава до килията и плъзга през отвора на вратата нещо, неразгадаемо на кадъра, което Берасатеги най-вероятно бе използвал, за да се самоубие. Надзирателят вече бе приключил смяната си и патрулът, изпратен в дома му, не го бе заварил там, може би вече бе минал във Франция или в Португалия; въпреки това мисълта, че копелето Берасатеги вече не е между живите, разведряваше деня му и не го караше да изпитва ни най-малко съжаление.

Той се наведе напред, за да включи радиото, при което колата леко кривна и гумите застъпиха шумящата маркировка на платното.

— Внимавай! — обади се Сабалса, който се возеше до него и през целия път почти не бе продумал.

„Яд го е — помисли си Монтес, — задето не му позволих да шофира.“ По дяволите! Когато инспектор Монтес беше в колата, нямаше да отстъпи мястото зад волана на нито един младок. Той го погледна крадешком и се усмихна.

— Успокой се, опънал си се като напращели топки на юноша — подметна той и шегата толкова му хареса, че почна сам да се смее, докато не забеляза, че Сабалса продължава да кипи от яд. — Какво ти става бе, човек?

— Ще ми скъса нервите…

— Кой?

— Как кой? Проклетата полицайка легенда!

— Внимавай, момче! — предупреди го Монтес.

— Не видя ли каква комедия разигра? Как само спираше пред трупа, как го оглеждаше, като че ли ѝ е жал, и как говореше, карайки всички да млъкнат, все едно чете присъда. Чу ли я само как обясни, че умрелият е плакал? Мама му стара, та всички трупове плачат, напикават се… Течностите извират от всички дупки на тялото, нормално е.

— Тоя не се беше напикал… Сигурно е внимавал да не пие нищо, та да не го заварим подмокрен, ама какво количество сълзи беше пролял…! Явно силно е жалил за собствената си смърт.

— Глупости — отвърна презрително Сабалса.

— Не са глупости. Ти по-добре гледай внимателно и се учи, може пък да научиш нещо.

— От кого? От тая комедиантка?

Фермин спря колата на банкета. Телата им се люшнаха леко напред от инерцията на внезапното спиране.

— Какво става? — възкликна уплашено младши инспекторът.

— Да не съм те чул втори път да говориш така за инспекторката: тя ти е шеф, освен това е страхотно ченге и верен другар.

— Не се занасяй, Фермин! — присмя му се Сабалса. — Престани, а и това за „полицайката легенда“ го чух най-напред от теб.

Фермин го изгледа от горе до долу и отново потегли.

— Прав си, но се оказа, че греша. Мъдрият човек не се срамува да си вземе думите назад, нали? Да не съм те чул да го повтаряш, предупреждавам те, ако имаш проблеми, говори с мен — отсече той, докато отново се включваше в движението.

— Аз нямам проблеми — измърмори Сабалса.

Като излезе от килията, Амая видя, че директорът на затвора се е отдалечил на няколко метра по коридора, за да говори със съдия Маркина, чийто приглушен глас извика в съзнанието ѝ яркия спомен за съня от предишната нощ. Превъзмогна с усилие усещанията си и се помъчи да се съсредоточи върху кратките обяснения, които трябваше да даде, преди да избяга от там. Но вече беше късно; тихите думи, които разстоянието ѝ пречеше да дешифрира, я застигнаха в движението си напред-назад и тя се хвана, че наблюдава как Маркина движи ръце или как докосва лицето си, докато говори, как дънките прилепват плътно към талията му и колко безбрежно синя е ризата му, което му придаваше твърде младежки вид, и установи, че се пита колко ли е годишен, осъзнавайки, че колкото и да беше странно, не знае. Изчака доктор Сан Мартин и отиде с него при тях. Доложи накратко, избягвайки да гледа Маркина, стремейки се той да не забележи това.

— Да ви чакам ли за аутопсията, госпожо инспектор? — попита Сан Мартин с жест, който включваше и младши инспектор Ечайде.

— Почвайте без мен, докторе, ще дойда по-късно. Йонан, ти може би ще искаш да присъстваш, но аз трябва първо да свърша нещо — каза тя уклончиво.

— И днес ли се прибирате вкъщи, шефке? — отвърна той.

Амая се усмихна на неговата проницателност.

— Добре, младши инспектор Ечайде, искате ли да ме придружите?

Регистраторката в университетската клиника си я спомняше прекрасно или поне така предположи, защото усмивката на лицето ѝ замръзна, като я видя. Въпреки това извади значката си, ръгна с лакът Йонан да стори същото и ги тропна върху плота на регистратурата.

— Доктор Сарасола, ако обичате.