Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая забеляза, че домакинята полага усилия, за да овладее треперенето на ръцете си, докато сипваше захарта в чашата. Започна да разбърква кафявата течност, но звънтенето на лъжичката по порцелана, изглежда, я изнерви докрай, защото внезапно спря и хвърли лъжичката върху подноса.

— Извинете ме, много съм напрегната. Казвайте какво искате, че да приключваме най-сетне.

Бастанската любезност. Тази жена не желаеше да говори с нея, не я искаше в дома си и щеше да въздъхне облекчено, когато я видеше да си излиза, но считаше за свой свещен дълг да я почерпи с кафе или нещо за хапване и щеше да го изпълни. Тя беше от жените, които правят онова, което е редно да направят. Поощрена от тази увереност, Амая взе с две ръце кафето, което така и нямаше да вкуси, и заговори.

— При предишното ми посещение ви попитах дали смятате, че групата е успяла да извърши човешко жертвоприношение…

Жената видимо се разтрепери.

— Моля ви… Вървете си, не мога да ви кажа нищо.

— Елена, трябва да ми помогнете. Майка ми кръжи някъде наоколо, трябва да открия тази къща, знам, че там ще получа отговори.

— Не мога да ви кажа, ще ме убият.

— Кои?

Жената поклати отрицателно глава, стиснала устни.

— Ще ви осигуря защита — продължи Амая, поглеждайки крадешком към дребната статуетка на Богородица, пред която гореше малка свещ; до нея стояха две щампи с лика на Христос и стара броеница, увита около основата на свещта.

— Не можете да ме защитите от това.

— Мислите ли, че е имало жертвоприношение?

Елена се изправи, изля кафето в мивката и се зае да мие чашата с гръб към Амая.

— Не, не ми се вярва. Доказателството е, че вие сте тук, а тогава единствената бременна жена в групата беше Росарио. Хиляди пъти съм отправяла благодарности, че не направиха нищо, може да са били само празни приказки, за да ни впечатлят, може да са искали да ни държат в страх или да изглеждат по-опасни или по-могъщи…

Амая се огледа, къщата беше пълна с предмети, осигуряващи закрила; клетата жена теоретизираше с надеждата, че нещата са такива, каквито ѝ се искаше да бъдат, но отчаянието в поведението ѝ издаваше, че дълбоко в себе си не вярва на думите си.

— Елена, погледнете ме — настоя Амая.

Жената затвори крана, остави гъбата и се обърна към нея.

— Родила съм се заедно с още едно момиченце, сестра близначка, която официално е починала от внезапна детска смърт в люлката си.

Елена вдигна зачервените си от студената вода ръце към сгърченото си лице, по което потекоха сълзи, и попита ужасено:

— Къде е погребана? Къде е погребана?

Амая завъртя глава, за да покаже, че няма представа, и видя как жената се смалява, докато слушаше обясненията ѝ.

— Не знаем, открих гроба, но ковчегът беше празен.

От утробата на дребната женица се изтръгна мъчителен стон и тя се завтече Амая, която уплашено скочи на крака.

— Напуснете къщата ми! Напуснете къщата ми и никога повече не стъпвайте тук! — извика Елена, избутвайки я към коридора. — Вън! Махайте се!

— Какво получаваха срещу жертвоприношението? Какво правеха с телата? — не спираше да пита Амая, а жената я блъскаше, за да върви по-бързо.

Амая отвори вратата и се обърна към нея с молба.

— Само ми кажете къде е къщата.

Вратата се хлопна пред носа ѝ, но отвътре продължаваше да чува приглушените ридания на жената.

Почти инстинктивно извади джиесема от джоба си и набра номера на агент Дюпри. Тръгна към колата, залепила ухо до апарата, мъчейки се да долови и най-малкия знак за активност в другия край на линията. Тъкмо смяташе да се откаже, когато някакво пращене издаде присъствието на Дюпри. Знаеше, че е той, старият и скъп приятел, заел такова важно място в живота ѝ, независимо от разстоянието, но от това, което чу в слушалката, всички косми на тила ѝ настръхнаха и тя се задъха от страх: далечен фон от тихи и повтарящи се погребални песнопения; ехото говореше за обширно пространство, където гласовете придобиваха присъщата за катедрала звучност. Имаше нещо мрачно и зловещо в безкрайното повторение на три, лишени от определен тон, заплашителни думи, вещаещи смърт. Но това, което я стресна най-силно, бе ясният, мъчителен предсмъртен писък на дете. Агонията на непознатото същество продължи няколко секунди, през които жалният му гласец постепенно затихваше, може би защото Дюпри се отдалечаваше от него, каза си тя.

Когато той най-сетне заговори, в гласа му се долавяше същата тревога, която изпитваше и тя.

— Не ми се обаждайте повече, не ми се обаждайте, аз ще ви потърся.