Долорес Редондо - Дар за бурята

Джеймс влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Седна на леглото до нея и в продължение на минута я наблюдаваше как спи с умилението, което предизвиква истински умореният човек, който си почива. Придърпа одеялото от долния край на леглото, зави Амая до кръста и се наведе да я целуне; в същия миг тя отвори очи, обезумяла от страх, без да го вижда; стресна се, но тутакси се успокои и отново се отпусна на възглавницата.

— Няма нищо, сънувах — прошепна, повтаряйки фразата, която като заклинание бе рецитирала още от дете почти всяка нощ.

Джеймс отново седна на леглото и я загледа мълчаливо. Накрая Амая се усмихна леко и той се наведе да я прегърне.

— Дали още ще ни дадат да вечеряме в ресторанта?

— Отмених резервацията, днес си много уморена. Ще го отложим за друг ден…

— Какво ще кажеш за утре? Трябва да ходя в Памплона, но ти обещавам, че следобед ще се освободя и ще бъда с теб и Ибай, а вечерта вече ще трябва да ми платиш вечерята, няма как — пошегува се тя.

— Слез да хапнеш нещо — каза той.

— Не съм гладна.

Джеймс обаче стана, подаде ѝ ръка, усмихнат, и Амая тръгна след него.

Доктор Берасатеги бе запазил присъщите за известен психиатър апломб и самочувствие, а видът му бе все така безупречен и грижливо поддържан; когато сплете пръсти върху масата, Амая забеляза, че и маникюрът му е в отлично състояние. Той не се усмихна, каза вежливо „добър ден“ и замълча в очакване тя да заговори.

— Доктор Берасатеги, да си призная, доста се изненадах, като се съгласихте да ме видите. Предполагам, че еднообразното затворническо ежедневие е наистина мъчително за човек като вас.

— Не знам за какво говорите.

Отговорът му прозвуча искрено.

— Докторе, пред мен не е нужно да се преструвате. През последния месец четях пощата ви, посещавах няколко пъти дома ви и както вече знаете, имах възможността да се запозная с кулинарните ви вкусове… — Той леко се подсмихна на последните думи. — Само по тази причина животът ви тук вече със сигурност ви изглежда непоносим, посредствен и отегчителен, но това не е нищо в сравнение с невъзможността да се отдавате на любимото си занимание, предполагам.

— Не ме подценявайте, госпожо инспектор, едно от многобройните ми умения е способността да се приспособявам. Този затвор, повярвайте ми, не се различава особено от швейцарските интернати за непокорни деца. Когато човек е живял в подобно заведение, е подготвен за всичко.

Амая го погледа безмълвно няколко секунди, преди отново да заговори.

— Известно ми е, че притежавате големи умения, умения, самоувереност и талант. Трябва да сте такъв, за да успеете да накарате всички онези нещастници да извършат престъпления от ваше име.

Той се усмихна открито за първи път.

— Грешите, госпожо инспектор, никога не съм ги принуждавал да подписват деянията ми, а само да ги представят. Аз съм нещо като режисьор постановчик — поясни.

— Да, и егото ви е голямо, колкото Памплона… Затова има нещо, което не ми се връзва, нещо, което искам да ми обясните: защо блестящ и могъщ ум като вашия в крайна сметка се подчини на заповедите на една склерозирала старица.

— Не беше така.

— Нима? Гледах записа от камерите в клиниката, вие изглеждахте доста покорен.

Нарочно използва думата „покорен“, знаейки, че ще му прозвучи като най-жестока обида. Берасатеги прекара леко пръсти по стиснатите си устни, недвусмислен жест, че се въздържа от отговор.

— Значи, някаква нещастна болна жена подготвя бягството си от престижна клиника и убеждава знаменит психиатър и как го казахте, блестящ режисьор постановчик да участва в нескопосан план за бягство, при който в крайна сметка тя бива повлечена от реката, а вие се озовавате зад решетките. Позволете ми да ви кажа, че този път не сте били на висота.

— Напълно грешите — самодоволно отвърна той, — всичко мина според очакванията ми.

— Всичко?

— С изключение на изненадата с малкия, но това не беше моя грижа. Ако аз трябваше да свърша работата, щях да знам.

Берасатеги като че ли бе възвърнал обичайното си самообладание. Амая се усмихна.

— Вчера посетих баща ви.

Докторът пое дълбоко въздух, докато напълни дробовете си, след което бавно го изпусна. Темата не му беше приятна.

— Няма ли да ме попитате как е? Не ви ли интересува? Не, разбира се. Той е просто един старец, когото сте използвали, докато откриете гробовете на майру [7] Бебета, новородени деца (баски). — Б. пр. от моето семейство.