Долорес Редондо - Дар за бурята

— Примамка? Чуй се само, Амая, говориш за доста възрастна жена в непрогледна нощ, посред буря, тръгнала да прекосява придошлата река; мисля, че ѝ приписваш умения, които е малко вероятно да притежава.

Енграси се бе заковала насред пътя между масата за покер и кухнята и слушаше със стиснати устни.

— Малко вероятно ли? Ти не си я видял, Джеймс. Излязла е от болница на собствен ход, дошла е до тук, стояла е на същото място, където аз стоя сега, и е отнесла детето ни, извървяла е стотици метри през планината от точката, където са оставили колата, до пещерата, а когато излизаше от там, не беше немощна старица, а уверена и решителна жена. Аз бях там.

— Така е, не съм я видял — отвърна остро той, — но кажи ми тогава къде е отишла, къде е сега, защо още не се е появила? Повече от двеста души я търсиха с часове, палтото ѝ изплува в реката и се наложи изводът, че е била повлечена от придошлата вода. Гражданската гвардия се съгласи с това, говорих с Ириарте, той е на същото мнение, дори твоят приятел, съдията, беше съгласен — натърти преднамерено Джеймс. — Реката я е отнесла.

Амая пренебрегна намека му и заклати отрицателно глава, докато люлееше ритмично Ибай, който бе усетил напрежението и вече хленчеше.

— Все ми е едно, аз не го вярвам — отговори презрително тя.

— Ето го проблема, Амая — повиши тон Джеймс. — Аз вярвам, аз не вярвам, аз, аз, аз… Не помисли ли за чувствата на околните, не ти ли хрумна поне за миг, че е възможно и другите да страдат, че сестрите ти искат да затворят тази проклета глава най-сетне и завинаги, че ти не си центърът на вселената и че това, в което ти вярваш, не е най-важното?

Рос, която тъкмо влизаше, спря до вратата, разтревожена от явното напрежение между двамата.

— Ти си изстрадала много, Амая, няма съмнение — продължи Джеймс, — но не си единствената, спри за миг и помисли за потребностите на другите. Мисля, че в намерението на сестра ти няма нищо лошо, напротив, смятам, че това упражнение може да се окаже много полeзно за умственото здраве на всички, включително и на моето. Ако организирате погребение, аз ще присъствам, надявам се и ти да си до мен… Този път.

В думите му се усещаше упрек. Бяха разговаряли по въпроса, тя го смяташе за решен и от това, че той го повдига сега, без никаква връзка, малко я заболя, но най-вече се изненада, понеже Джеймс не беше такъв. Ибай плачеше с пълно гърло; напрежението в гласа ѝ, в мускулите ѝ, ускореното ѝ дишане се бяха предали на детето и то се мяташе нервно в ръцете ѝ. Тя го притисна към гърдите си, опитвайки се да го успокои, и без да каже нищо, тръгна към горния етаж, разминавайки се с Рос, която продължаваше да стои безмълвна и неподвижна до вратата на дневната.

— Амая — прошепна, когато тя мина покрай нея.

Джеймс я проследи с очи, докато излизаше от стаята, и се обърна объркано към Рос и лелята.

— Джеймс… — заговори Енграси.

— Не, лельо, недей, много те моля, обръщам се към теб, защото знам, че на теб ще обърне внимание. Не я поощрявай, не подклаждай още повече страха ѝ, не подхранвай съмненията ѝ, ако някой може да ѝ помогне да затвори страницата, това си ти. Никога не съм те молил за нищо, но сега го правя, защото я губя, лельо, аз губя жена си — каза той угнетено и отново седна в креслото.

Амая люля Ибай, докато спря да плаче, после се отпусна на леглото и го сложи до себе си, за да се порадва на кристалния поглед на сина си, а той зашари с непохватните си ръчички по лицето ѝ, докосна очите, носа, устата и полека-лека заспа. Така както преди нейното напрежение се бе предало на детето, сега неговите чистота и спокойствие покориха майката.

Знаеше колко важна бе за Джеймс изложбата с негови творби в „Гугенхайм“ и си даваше сметка, че е изпитал разочарование от отсъствието ѝ, но нали вече бяха разговаряли по въпроса; ако беше отишла, Ибай по всяка вероятност щеше да е мъртъв. Знаеше, че Джеймс го разбира, но понякога да разбираш нещата не е достатъчно, за да ги приемеш. Амая въздъхна дълбоко и Ибай отвърна със същото като ехо. Умилена, тя се наведе да го целуне.

— Милото ми то — прошепна тя, захласната по дребното, изваяно личице на сина си, и постепенно се поддаде на почти мистичното спокойствие, което постигаше само когато беше близо до него, ароматът му на бисквити и масло я омайваше, отпускаше мускулите ѝ и помагаше да потъне в дълбок сън.

Знаеше, че е сън, знаеше, че спи и че именно уханието на Ибай подхранва фантазиите ѝ. Намираше се в пекарната много преди тя да се превърне в център на кошмарите; баща ѝ, облечен в бяло сако, разстилаше тестото със стоманената точилка, преди тя да се превърне в оръжие. От белите плоски тестени питки се носеше мазната миризма на масло. В работилницата от малкия транзистор, който баща ѝ държеше на една висока полица, се носеше тиха музика. Не позна песента, но момиченцето от съня ѝ, което беше самата тя, тананикаше отделни думи от текста. Обичаше да остава насаме с баща си, обичаше да го гледа как работи, да обикаля около мраморната маса и да вдишва аромата, който сега знаеше, че идва от Ибай, а тогава идваше от маслените бисквити. Чувстваше се щастлива. Така както могат да бъдат щастливи момиченцата, обичани от своите родители. Почти беше забравила, че той я бе обичал много, и фактът, че си го спомни, пък било и насън, я изпълни отново с щастие. Завъртя се още веднъж, направи поредната балетна стъпка, без да докосва пода. Описа елегантен пирует и се обърна към баща си усмихната, но него вече го нямаше. Масата за точене беше чиста, през малките прозорчета близо до тавана не влизаше светлина. Трябваше да побърза, трябваше веднага да се върне, преди да е усетила. „Какво правиш тук?“ Светът се смали и потъмня, изви се по краищата и превърна сцената от съня ѝ в тръба, през която ѝ се налагаше да мине; няколкото крачки до вратата на пекарната се превърнаха в стотици метри цилиндричен тунел, който я делеше от крайната точка в дъното, където виждаше да просветва малко пламъче. След това — нищо, милосърдният мрак заслепи очите ѝ с бликналата от главата ѝ кръв. „Когато кървиш, не изпитваш болка, кръвта изтича бавно и тихо, сякаш се превръщаш в олио и се разливаш — бе казал Дюпри. — И колкото повече кървиш, толкова по-безразлично ти става.“ Така е, безразлично ми е, помисли детето. Стана ѝ мъчно, понеже малките момиченца не бива да се примиряват със смъртта, но от друга страна, прояви разбиране към детето и макар че сърцето ѝ се късаше, го остави на мира. Първо чу задъханото ѝ ускорено дишане, предчувстващо насладата. После, все още със затворени очи, я усети как бавно и неотстъпно приближава, жадувайки за кръвта и дъха ѝ. Детските ѝ гърди едва побираха кислорода, необходим, за да поддържа тънката нишка съзнание, което я свързваше с живота. Присъствието се съсредоточи като тежест върху корема ѝ, притисна дробовете ѝ и те започнаха да се изпразват бавно като мях, оставяйки въздуха да изтече през устните ѝ, в същото време други устни, жадни и свирепи, се залепиха върху устата на момиченцето, за да отнемат и последния му дъх.