Долорес Редондо - Дар за бурята

Почувства се трогната от жеста, стори ѝ се, че чува думите на Енграси: „Връщаме се към старите правила, когато всички други се оказват неефикасни“.

— Моите най-искрени съболезнования — прошепна тя.

Вместо да поеме ръката ѝ, старицата я прегърна неочаквано енергично. Когато я пусна, сведе поглед към земята, за да скрие сълзите си от Амая, попивайки ги с края на престилката, в която бе занесла просото на кокошките. Тази проява на висок дух, на смелост, както и прегръдката развълнуваха Амая и за пореден път събудиха в нея изконната гордост, която изпитваше към подобни жени.

— Не е бил той — каза неочаквано старицата.

Амая замълча, защото умееше отлично да разпознава момента, в който някой се готви да направи признание.

— Мен никой не ме слуша, понеже съм стара, но аз знам кой уби нашето момиченце и това не беше този нехранимайко баща му. Той се интересува главно от коли и мотори и знае само да се перчи, а парите обича повече, отколкото свинята ябълки. Виждала съм много такива като него, на младини един такъв дори ме ухажваше, идваше с мотор или кола да ме търси, ама на мен не можеше да ми завърти главата с тия неща, аз си търсех истински мъж…

Старицата започваше да се отнася и Амая отново я върна към въпроса.

— Знаете ли кой го е направил?

— Знам, вече го казах на онези там — тя махна неопределено към къщата, — но нали съм стара, никой не ме чува.

— Аз ще ви чуя. Кажете ми кой го е направил.

— Ингума. Това е работа на Ингума — отсече старицата и за потвърждение поклати решително глава.

— Кой е Ингума?

Бабата я погледна и Амая видя в очите ѝ какво съжаление бе предизвикала.

— Ах, ти горкана! Ингума е демонът, който изпива дъха на децата, докато спят. Ингума се е промъкнал през някоя пукнатина, седнал е върху гърдите на малката и ѝ е изсмукал душичката.

Амая отвори удивено уста и отново я затвори, без да знае какво да каже.

— И ти смяташ, че това са бабини деветини — укори я старицата.

— Не…

— В историята на Бастан пише, че веднъж Ингума се пробудил и отнесъл стотици деца. Лекарите разправяли, че е магарешката кашлица, ама е бил Ингума, той идвал и крадял дъха им, докато спели.

Откъм къщата се зададе Инес Балярена.

— Ама [5] Майко (баски). — Б. пр. , какво правиш тук? Нали ти казах, че съм ги нахранила сутринта? — Тя хвана майка си под ръка и се обърна към Амая: — Извинете я, вече е доста възрастна и случилото се много я разстрои.

— Разбирам… — прошепна Амая, докато с облекчение приемаше входящото повикване, отдалечавайки се на няколко крачки, за да говори. — Доктор Сан Мартин, да не би да сте свършили вече? — попита, поглеждайки часовника си.

— Не, в действителност едва започваме — дрезгаво отвърна докторът. — Този път ми помага един колега — продължи той, опитвайки се да прикрие чувствителността си към темата, — но сметнах за подходящо да ви се обадя предвид находките. По всичко личи, че детето е било задушено по време на сън, затиснали са лицето му с мек предмет, например възглавница, сама видяхте отпечатъка в основата на носа. Имайте предвид размерите при търсенето на въпросния предмет, но искам да ви кажа, че в гънките на устните открихме няколко пухкави бели влакънца; още ги изследваме, но поне ще ви насочат към цвета. Освен тях имаме и следи от слюнка по лицето, повечето са на самото дете, но отсега мога да заявя, че едната поне е различна, възможно е нищо да не излезе, може някой от близките да е целунал момиченцето и следата да е от него…

— Кога ще можете да ми кажете нещо повече?

— След няколко часа.

Изтича след двете жени, които тъкмо стигаха до главния вход.

— Инес, изкъпахте ли малката онази нощ, преди да я сложите да легне?

— Да, вечерното къпане много я успокояваше — отговори тъжно жената.

— Благодаря — отвърна тя и забърза нагоре по стълбите. — Търсете нещо меко и бяло — каза, нахлувайки в стаята.

В същото време Монтес вдигаше ръка, за да ѝ покаже съдържанието на един плик за доказателства.

— Бяло, полярно — обяви усмихнат инспекторът, сочейки мечето в плика.

— Как се сетихте…?

— Направи ни впечатление колко лошо мирише — обясни Йонан. — После забелязахме сплъстената козина…

— Мирише лошо ли? — учуди се Амая, една мръсна играчка не се вписваше в тази стая, подредена с толкова любов до най-малката подробност.

— „Мирише лошо“ е меко казано, направо вони — потвърди Монтес.

На път за управлението три нови обаждания от Рос се прибавиха към предишните. Нямаше търпение да ѝ позвъни, но се сдържа, защото предчувстваше, че необичайната настойчивост на сестра ѝ е прелюдия към разговор на висок глас, какъвто не ѝ се искаше да води пред колегите си. Набра я още щом седна в колата. Рос отговори шепнешком и като че ли бе чакала обаждането с телефона в ръка.