Долорес Редондо - Дар за бурята

— На четири месеца — прошепна дрезгаво той.

— Моите съболезнования.

Мъжът поклати глава и преглътна слюнката си.

— Знаете ли, днес беше свободният ми ден. А като дойдох, заварих цялата тази лудница. Защо не ми разкажете какво се случи?

Той вдигна още малко лице, насочвайки брадичка към камерата зад стъклото и прожектора, осветяващ килията. Изражението му беше сериозно и измъчено, но не издаваше недоверие.

— Вашите колеги не ви ли разказаха?

— Предпочитам да чуя вашата версия, тя ме интересува.

Последва продължително мълчание. Един по-неопитен следовател би решил, че задържаният няма да проговори, но Амая стоеше и чакаше.

— Отнасях тялото на дъщеря ми.

Бе казал „тялото“, признаваше, че е отнасял труп, не дете.

— Къде?

— Къде ли? — отвърна той объркано. — Никъде, аз просто… Просто исках да я подържа още малко.

— Казахте, че сте я отнасяли, отнасяли сте тялото ѝ, но са ви задържали до колата ви. Къде отивахте?

Той не отговори.

Опита по друг начин.

— Невероятно е колко много се променя животът с едно бебе вкъщи, изникват толкова много неща, толкова изисквания. Синът ми страда от колики всяка нощ, след последното хранене плаче по два-три часа и няма друг начин да го успокоя, освен да го разхождам на ръце из цялата къща. Понякога си мисля, че никак не е чудно, че някои хора се побъркват от това.

Той кимна утвърдително.

— Това ли се случи?

— Кое?

— Вашата тъща казва, че сте влезли в дома ѝ през нощта.

Мъжът отрече с глава.

— Тя е видяла колата ви, когато сте се отдалечавали…

— Тъща ми греши. — Споменавайки майката на жена си, враждебността му видимо си пролича. — Тя не различава марките на колите. Сигурно някоя двойка влюбени е свърнала по отклонението, търсейки по-закътано местенце… Сещате се, нали?

— Сещам се, но кучетата не са залаяли, значи, е бил познат човек. Освен това тъща ви — каза го уж шеговито — споменала пред моя колега, че върху челото на малката имало червено петно, което не било там, когато я приспивала, че със сигурност е чула шум, а когато надникнала, видяла вашата кола да се отдалечава.

— Тая гаднярка би казала всичко, за да ме прецака, никога не ме е понасяла. Питайте жена ми, излязохме да вечеряме и се прибрахме вкъщи.

— Да, колегите ми са говорили с нея, но не ни помогна много. Не опровергава думите ви, просто не си спомня.

— Да, тя пийна малко повечко, а покрай бременността беше отвикнала…

— Сигурно е било трудно. — Той я погледна с недоумение. — Имам предвид последната година, рискова бременност, покой, никакъв секс, после детето идва преждевременно, два месеца в болницата, никакъв секс, накрая се връщат вкъщи и следват само грижи и тревоги, пак никакъв секс…

Той изкриви лице в нещо като усмивка.

— Знам го от опит… — продължи Амая. — И на годишнината си оставяте детето при тъщата, отивате на вечеря в скъп ресторант, но още на третата чаша жена ви връзва кънките, закарвате я вкъщи, слагате я да си легне и… Никакъв секс. Още е рано. Качвате се на колата, подкарвате към дома на майка ѝ, за да проверите дали всичко е наред. Влизате в стаята на малката и осъзнавате, че тя всъщност е товар, който направо съсипва живота ви, и че без нея всичко е било далеч по-хубаво… И тогава го решавате.

Той стоеше неподвижно и слушаше, без да пропуска нито дума.

— Правите каквото трябва да направите и се прибирате вкъщи, само че тъща ви се събужда и вижда отдалечаващата се кола.

— Тъща ми е гаднярка, вече ви казах.

— Да, знам за какво говорите, свекърва ми е същата, но вашата тъща се оказва много наблюдателна гаднярка и е видяла петното върху челото на малката. Вчера беше почти незабележимо, но днес съдебният лекар няма никакви съмнения: такава следа остава единствено при силно притискане на някакъв предмет върху кожата. — Той въздъхна дълбоко. — И вие сте го видели, затова сте го замаскирали с грим, а за по-голяма сигурност сте наредили да затворят ковчега, само че гадната ви тъща не е мирясала. Затова сте решили да вземете тялото, та никой да не задава повече въпроси… Жена ви например. Видели са ви да се карате в Дома на покойника.

— Вие нищо не разбирате, взех тялото, защото тя искаше да го кремира.

— А вие бяхте против, така ли? Погребение ли предпочитате? Затова ли взехте бебето?

Тогава той като че ли се сети за нещо.

— Какво ще стане сега с трупчето?

Направи ѝ впечатление думата, която употреби, не че не беше правилна, но близките рядко наричаха любимо същество „тяло“ или „труп“, обикновено казваха „детето, бебето“ или… Изведнъж си даде сметка, че не знае името на момиченцето.