Долорес Редондо - Дар за бурята

— Трябва незабавно да махнем тоя тип от тук — заяви Ириарте и повика с ръка един от полицаите.

— Закарайте го направо в Памплона — нареди Маркина.

— При първа възможност ще го изпратя с охрана в Памплона, господин съдия, ще ви бъде докаран още днес следобед, но засега ще го приберем в управлението. Ще се видим там — обърна се Ириарте към Амая.

Тя се съгласи, тръгна към колата си и минавайки покрай Маркина, му кимна бързо за сбогом.

— Госпожо инспектор… Може ли за минута?

Амая спря и се обърна, но съдията бе този, който пристъпи към нея, докато я покри с чадъра си.

— Защо не ми се обадихте?

Това не беше упрек, нито дори истински въпрос, в тона му имаше нещо примамливо като при покана и забавно като при игра.

Тъмносивото палто върху костюм в същата гама, снежнобялата риза и необичайната за него тъмна вратовръзка му придаваха сериозен и изискан вид, смекчен от падналия от едната страна на челото бретон и двудневната брада, която носеше с добре усвоена небрежност. Под диаметъра на чадъра сферата му на влияние като че ли нарастваше, а скъпият парфюм, който лъхаше от свежата му кожа, и почти трескавият блясък в очите я впримчиха в една от онези негови усмивки.

Йонан Ечайде застана до нея.

— Шефке, колите са пълни. Ще ме закарате ли до управлението?

— Разбира се, Йонан — отвърна уплашено тя. — Ще ни извините ли, господин съдия?

Каза довиждане и тръгна с младши инспектор Ечайде. Не тя, а Ечайде се обърна веднъж да погледне и Маркина, който не бе помръднал от мястото си, му махна за поздрав.

Топлината в управлението още не бе успяла да върне цвета по лицето на инспектор Ириарте, но поне бе имал време да се преоблече.

— Какво каза? Защо е искал да я отнесе?

— Не каза нищо, седна на пода в най-далечния ъгъл на килията, сви се на кълбо и нито мърда, нито говори.

Амая стана и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— А според вас защо се държи така? Дали от мъка, или защото има нещо общо със смъртта на момиченцето?

Ириарте се замисли много сериозно.

— Наистина не знам. Възможно е, както казвате, да е реакция на мъката или да се опитва да избегне нова аутопсия, понеже вече си е дал сметка, че тъща му го подозира. — Той помълча няколко секунди, загледан напрегнато в нея. — Не мога да си представя нищо по-чудовищно от това, да посегнеш на собственото си дете.

В съзнанието на Амая като извикан със заклинание изплува ясно образът на майка ѝ. Тя веднага го пропъди, но на негово място се настани този на възрастната акушерка Фина Идалго, късаща новопоникналите кълнове с мръсния си позеленял нокът: „Имате ли представа какво означава за едно семейство да поеме грижата за още едно дете?“.

— Детето нормално ли е било, инспекторе? Имам предвид дали не е било с мозъчни увреждания, или някакъв вид изостаналост?

— Не, само е било недоносено заради преждевременното раждане, нищо повече. Педиатърът ми каза, че е било здраво и нормално момиченце.

Килиите в новото полицейско управление в Елисондо бяха без решетки. Вместо тях дебело блиндирано стъкло ги отделяше от помещението за снемане на самоличност на задържаните и даваше възможност да бъдат осветявани от прожектор и да се записва с камера ставащото вътре във всеки момент. Амая мина по коридора пред килиите. Всичките бяха отворени, с изключение на една. Тя се приближи към стъклото и видя в ъгъла мъж, седнал на пода между мивката и тоалетната чиния. Свитите колене и скръстените върху тях ръце скриваха лицето. Ириарте включи интерфона за връзка с килията.

— Валентин Еспарса — викна той.

Мъжът вдигна глава.

— Инспектор Саласар иска да ти зададе няколко въпроса.

Мъжът отново скри лицето си в шепи.

— Валентин — призова го отново, но по-твърдо Ириарте. — Ще влезем, а ти ще стоиш мирен, нали?

Амая се наведе към Ириарте.

— Ще вляза сама, няма да е толкова враждебно, не съм с униформа, жена съм…

Ириарте се съгласи и мина в съседната стая, откъдето се виждаше и чуваше какво става в килиите. Амая влезе вътре и се изправи мълчаливо пред мъжа; едва след няколко секунди попита:

— Може ли да седна?

Еспарса вдигна лице, изненадан от въпроса.

— Моля?

— Питам имате ли нещо против да седна — отвърна тя, сочейки пейката до стената, която понякога служеше и за нар.

Искането на разрешение показваше уважение, тоест тя не го третираше като задържан, нито като заподозрян.

Той кимна утвърдително.

— Благодаря — каза Амая и седна. — По това време на деня вече съм доста уморена. И аз имам бебе, момченце на пет месеца. Знам, че вчера сте загубили дъщеря си. — Мъжът вдигна лице, за да я погледне. — На колко беше?