Долорес Редондо - Дар за бурята

— Съдебният лекар ще направи аутопсия и после ще го върне на семейството.

— Не бива да я кремират.

— Е, това вече трябва сами да го решите.

— Не бива да я кремират, аз трябва да довърша.

Амая си спомни какво ѝ бе разказал Ириарте.

— Да довършите какво?

— Да довърша нещата, иначе всичко ще е било напразно.

Интересът на Амая мигом се изостри.

— А какво е трябвало да стане?

Той изведнъж млъкна, давайки си сметка къде се намира и какво е казал, и отново се сви на кълбо.

— Вие ли убихте дъщеря си?

— Не — отвърна.

— А кой тогава, знаете ли?

Мълчание.

— Може би жена ви…

Той се усмихна, отричайки с глава, сякаш дори самата мисъл му се струваше смешна.

— Не е тя.

— Тогава кой? Кого закарахте до дома на тъща си?

— Не съм карал никого.

— Не сте, и аз не го вярвам, защото сте били вие, вие сте убили дъщеря си.

— Не съм — извика неочаквано той… — Аз само я поднесох.

— Поднесли сте я? На кого? Защо?

Той я погледна дръзко и леко се усмихна.

— Поднесох я на… — Гласът му заглъхна, докато се превърна в неразбираем шепот: — Като толкова други…

И прошепна още нещо, преди отново да зарови лице в шепите си.

Амая постоя още малко в килията, макар да знаеше, че разпитът е приключил. Еспарса нямаше да каже нито дума повече. Натисна интерфона, за да ѝ отворят вратата, но когато излизаше, той отново заговори:

— Ще направите ли нещо за мен?

— Зависи.

— Кажете им да не я кремират.

Младши инспектори Ечайде и Сабалса и Ириарте я чакаха в съседната стая.

— Успяхте ли да разберете какво каза?

— Само, че я е поднесъл някому. Не чух името; от записа също не става ясно, вижда се само как мърда устни, но според мен всъщност не произнася нищо.

— Сабалса, помъчете се да направите нещо с образа и звука, може пък да успеете да го усилите максимално. Най-вероятно инспекторът е прав, че ни мотае, но за всеки случай. Йонан, вие с Монтес идвате с мен. Между другото, къде е Фермин?

— Току-що приключи с показанията на близките.

Амая отвори на бюрото куфарчето за работа на терен, за да провери дали вътре има всичко, от което се нуждаеше.

— Ще трябва да спрем да купим един дигитален калибратор. — Усмихна се, като забеляза изражението на Ириарте. — Какво има?

— Днес беше свободният ви ден…

— О, нали вече говорихме по въпроса?

Засмя се, взе куфарчето и тръгна след Йонан и Монтес, които вече чакаха в колата със запален двигател.

Когато влезе в спалнята, която бабата бе приготвила за момиченцето, почти почувства близост и съчувствие към Валентин Еспарса. Усещането за дежавю се засили пред купищата панделки, плетени покривчици и розови дантели, с които бе натъпкана стаята. Тази амачи [2] Баба (баски). — Б. пр. бе предпочела колекция от нимфи и феи вместо ужасните розови агънца, която свекърва ѝ бе избрала за Ибай, но във всяко друго отношение стаята бе подредена сякаш от една и съща жена. Имаше поне шест снимки в рамки; на всичките бебето беше в прегръдките на майката, бабата и някаква по-възрастна жена, може би стара леля, но от Валентин Еспарса нямаше и помен.

Горният етаж беше силно отоплен, вероятно бяха засилили парното заради детето. Откъм партера, където се намираше кухнята и откъдето долитаха приглушените гласове на приятелките и съседките, дошли да правят компания на двете жени, от известно време вече не се чуваше плач. Въпреки това Амая затвори вратата към стълбището. Погледа известно време Монтес и Ечайде, които обработваха стаята, проклинайки мобилния си телефон, който не бе престанал да вибрира в джоба ѝ, откакто бяха излезли от управлението. През последните минути съобщенията за пропуснати обаждания бяха доста зачестили. Провери покритието — вътре в къщата, както и очакваше, почти го нямаше заради дебелите стени. Слезе по стълбите, мина мълчаливо покрай кухнята, разпознавайки противното шушукане, присъщо за потопен в траур дом, и с облекчение излезе на улицата. Дъждът временно беше спрял, повлечен от вятъра, който се опитваше да прочисти небето, придвижвайки с голяма скорост плътната облачна маса, но без да успее да отвори светли пролуки, а това значеше, че щом вятърът утихне, със сигурност щеше отново да завали. Амая се отдалечи на няколко метра от къщата и прегледа поредицата от телефонни обаждания. Едно от доктор Сан Мартин, второ от лейтенант Падуа от Гражданската гвардия, трето от Джеймс и шест от Рос. Позвъни първо на Джеймс, който остана разочарован от новината, че няма да се прибере за обяд.