Долорес Редондо - Дар за бурята

Амая загаси екрана и плъзна телефона в джоба на палтото си. Върна стола на мястото му и преди да излезе, отново притвори капаците. Когато седна в колата, набра един номер на телефона си, който продължаваше настоятелно да вибрира. Отсреща отговори мъжки глас, който изрецитира името на фирмата.

— Обаждам се с молба да изпратите някого да пусне едно котле; спряло е при последната голяма буря.

После даде адреса на Янес.

Амая паркира до Фонтана на ламиите, нахлупи качулката на палтото си и мина под малката арка, отделяща площада от улица „Педро Ашулар“. Виковете се чуваха ясно, въпреки грохота на пороя. Лицето на инспектор Ириарте отразяваше всичката тревога и спешната необходимост, които издаваха настоятелните му опити да се свърже с нея. Той ѝ кимна за поздрав отдалеч, без да изпуска от очи насъбралите се хора, опитвайки се да ги удържи и да им попречи да се доближат до патрулната кола, в която седеше уморен на вид мъж, облегнал глава на покрития с дъждовни капки прозорец. Двама полицаи се мъчеха без особен успех да образуват полицейски кордон около някаква раница, паднала на земята в средата на една локва. Амая ускори крачка, за да им се притече на помощ, докато вадеше телефона си, за да повика подкрепления. В същия миг още две коли прекосиха моста „Гилцаурди“ с включени сирени и за кратко успяха да привлекат вниманието на възбуденото множество, което замлъкна под воя им.

Ириарте беше мокър до кости; водата се стичаше по лицето му и докато говореше с Амая, на няколко пъти прекара ръка по него, за да пренасочи струйките дъжд, които пълнеха очите му. Младши инспектор Ечайде изникна като по чудо отнякъде с огромен чадър и им го подаде, преди да се присъедини към полицаите, опитващи се да удържат тълпата.

— Инспекторе?

— Заподозреният в колата е Валентин Еспарса. Четиримесечната му дъщеря починала в съня си преди вечер в дома на баба си, майка на майката. Лекарят поставил диагноза „Синдром на внезапна детска смърт при кърмаче“, което самò по себе си е трагедия. Работата е там, че бабата, Инèс Балярена, дойде вчера в управлението: бебето за пръв път оставало при нея, защото родителите празнували годишнина и отишли на ресторант. Жената била много зарадвана, дори му приготвила отделна стая. Нахранила го с биберона, приспала го, а тя самата задрямала на дивана в съседната стая, гледайки телевизия, но се кълне, че бейбифонът е бил включен. Събудила се от някакъв шум, надникнала в стаята на детето и от вратата видяла, че спи; в същия момент чула хрущене по чакъла навън, като от гуми на маневрираща кола, погледнала през прозореца и видяла отдалечаващ се автомобил. Не забелязала номера, но веднага си помислила, че това е колата на зет ѝ. Голяма и сива — уточни Ириарте и направи неопределен жест с ръка. — Тогава погледнала часовника. Твърди, че било четири след полунощ, и решила, че сигурно са минали покрай дома ѝ на връщане от ресторанта, за да проверят дали още свети. Понеже семейството живеело наблизо, не се изненадала особено и не обърнала много-много внимание. Върнала се на дивана и прекарала там цялата нощ. Когато се събудила, се учудила, че бебето още не е заплакало от глад, и като влязла да го види, го заварила умряло. Жената е страшно разстроена, чувството за вина я влудява, но когато лекарят установил часа на смъртта между четири и пет призори, се сетила, че по същото време нещо я е събудило и че тогава е чула колата пред входа, обаче се кълне, че преди това е доловила друг шум вътре в къщата и че най-вероятно той я е събудил. Попитала дъщеря си, но тя казала, че са се прибрали вкъщи към един и половина и понеже отдавна не била пила алкохол, виното, макар и само една чашка, се оказало достатъчно, за да я замае. Зет ѝ обаче реагирал зле на същия въпрос, взел да нервничи и отказал да отговори, накрая в яда си подхвърлил, че може да е била някоя двойка влюбени, търсеща усамотено местенце, явно и друг път се е случвало. Но жената си спомнила и друго — кучетата отвън не залаяли. Те са две, вързани са пред къщата и според нея се съдират от лай при появата на чужд човек.

— Какво предприехте? — попита Амая и погледна към групичката опечалени, които, обезкуражени от присъствието на полицията и усилилия се в момента дъжд, се бяха струпали пред входа на Траурния дом около една жена.

Тя на свой ред прегръщаше друга, която истерично крещеше през сълзи нещо неразбираемо.

— Тази, която крещи, е майката, а тази, която я прегръща, е бабата — обясни Ириарте, проследявайки погледа на Амая. — Горката, не беше на себе си и не спираше да плаче, докато ми разказваше. Помислих си, че най-вероятно търси обяснение за нещо, което ѝ е трудно да приеме. За пръв път ѝ оставяли бебето, първата внучка в семейството, беше направо съсипана…