Долорес Редондо - Дар за бурята

Погледът на Янес скачаше разсеяно от предмет на предмет, сякаш търсеше някакъв отговор, скрит между избелелите украшения по рафтовете и масичките, докато накрая спря върху очите на Амая. Той хвана края на одеялото, дръпна го и закри лицето си; задържа го така две секунди, а после ядно го свали, като че ли се наказваше, че си е позволил слабостта да заплаче пред нея. Амая беше почти сигурна, че разговорът им ще приключи тук, но мъжът вдигна възглавницата, на която се облягаше, измъкна отдолу една снимка в рамка и преди да ѝ я подаде, я погледна с умиление. Жестът му я върна година назад, в друга дневна, където един съсипан баща ѝ бе подал снимката на убитата си дъщеря, която бе скрил под подобна възглавница. Оттогава не беше виждала бащата на Ан Арбису, но споменът за неговата болка, събуден сега от мъжа пред нея, я разтърси, докато си мислеше как мъката е в състояние да направи сходни маниерите на двама толкова различни мъже.

От портрета ѝ се усмихна жена на не повече от двайсет и пет години. Амая я погледа няколко секунди, преди да я върне на стареца.

— Аз си мислех, че щастието ни е осигурено, знаете ли? Млада, хубава, добра жена… Но когато малкият се роди, тя започна да се държи странно, непрекъснато беше тъжна, престана да се усмихва, отказваше да вдига детето на ръце, все повтаряше, че не била готова да го обича, усещала, че то не я иска, и аз не успях да ѝ помогна. Казвах ѝ: „Това са глупости, как няма да те обича“, а тя още повече се натъжаваше. Непрекъснато беше тъжна. Но въпреки това поддържаше къщата в идеален ред и всеки ден готвеше. Обаче не се усмихваше, не шиеше, в свободното си време само спеше, затваряше капаците, както аз правя сега, и спеше… Помня колко се гордеехме, когато купихме тази къща, тя я подреди толкова хубаво: боядисахме я, сложихме саксии с цветя… Добре ни беше, мислех, че нищо няма да се промени. Но не всяка къща е дом, а тази се превърна в неин гроб… Сега е мой ред, викат му домашен арест. Адвокатът твърди, че като мине делото, ще ме оставят да излежавам присъдата си тук, така че тази къща ще стане и моят гроб. Всяка нощ лежа тук, не успявам да заспя и усещам кръвта на жена ми под главата си.

Амая погледна внимателно дивана. На вид се различаваше от останалата мебелировка.

— Същият е, дадох го на тапицера, понеже беше целият в кръв; той сложи тази дамаска, понеже вече не произвеждали предишната, това е единствената промяна. Но щом легна тук, подушвам кръвта, останала под тапицерията.

— Студено е — каза Амая, прикривайки тръпката, преминала през гърба ѝ.

Той сви рамене.

— Защо не запалите котлето?

— Не работи от нощта, когато токът спря.

— Оттогава мина повече от месец. През цялото това време ли сте стояли без отопление?

Той не отговори.

— Ами хората от „Социални грижи“?

— Пускам само този с подноса, още първия ден им казах, че ако дойдат, ще ги посрещна с брадвата.

— Имате и камина. Защо не я запалите? Защо студувате?

— Не заслужавам повече.

Тя стана, отиде до килера с дърва и се върна с кошница, пълна с цепеници и стари вестници; коленичи пред камината, разрови старата пепел и нареди дървата. Взе кибрита от полицата и запали огъня. После отново седна. Старецът гледаше втренчено пламъците.

— Стаята на сина ви също е отлично запазена. Трудно ми е да повярвам, че човек като него ще спи там.

— Не спеше, понякога идваше на обяд, друг път оставаше на вечеря, но никога не преспиваше тук. Отиваше си и се връщаше рано сутрин, каза ми, че предпочитал да е на хотел.

Амая не го вярваше, вече бяха проверили, нямаше сведения да е отсядал в който и да е хотел, хостел или къща за гости в долината.

— Сигурен ли сте?

— Почти, вече го казах на полицаите, не съм сто процента сигурен, паметта ми не е толкова добра, колкото се опитвам да покажа пред социалните, от време на време забравям някои неща.

Амая извади джиесема си, който преди това бе усетила да вибрира в джоба ѝ, и видя, че има няколко пропуснати обаждания. Потърси една снимка, докосна екрана, за да я увеличи, и избягвайки да я поглежда, я показа на стареца.

— Идвал ли е с тази жена?

— Вашата майка.

— Познавате ли я? Видяхте ли я през онази нощ?

— Не съм я виждал през онази нощ, но открай време познавам майка ви; тя е малко по-голяма от мен, но не се е променила чак толкова.

— Помислете добре. Казахте, че паметта ви изневерява.

— Понякога забравям да вечерям, друг път вечерям по два пъти, понеже не помня дали съм вечерял, но не забравям кой идва в къщата ми. Майка ви никога не е стъпвала тук.