Долорес Редондо - Дар за бурята

— Господин Янес…

Той я погледна разсеяно и малко недоволно.

— Бих искала… — продължи тя, сочейки към коридора, — бих искала да огледам.

— Вървете, вървете — махна с ръка той. — Гледайте каквото щете, само не разхвърляйте; полицаите оставиха всичко с краката нагоре, когато си отидоха, много труд ми коства да сложа всичко на мястото му.

— Разбирам…

— Дано и вие сте така внимателна, както полицая, който идва вчера.

— Вчера е идвал полицай? — изненада се Амая.

— Да, много любезно момче, дори ми направи кафе с мляко, преди да си тръгне.

Къщата беше само на един етаж и освен кухнята и дневната имаше още три спални и доста просторна баня. Амая отвори шкафчетата и прегледа рафтовете, върху които бяха подредени пособия за бръснене, рула тоалетна хартия и няколко лекарства. В първата стая централно място заемаше съпружеската спалня, в която явно от доста време никой не беше спал, покрита с кувертюра на цветя в тон със завесите, леко избелели там, където слънцето ги бе гряло с години. Плетените покривчици върху тоалетката и нощните шкафчета засилваха впечатлението за пътуване назад във времето. Стая, обзаведена красиво през седемдесетте години, вероятно от съпругата на Янес, и която старецът бе запазил непокътната. Вазите с изкуствени цветя в невероятни цветове извикаха у Амая усещането за нереалност в студените и неуютни като гробници стаи на етнографските музеи.

Втората стая беше празна, като се изключеха старата шевна машина под прозореца и плетеният кош до нея. Помнеше го отлично от рапорта за обиска. Въпреки това го отхлупи, за да види парчетата плат, сред които разпозна по-ярката и лъскава версия на завесите от спалнята. Третата стая беше детската, както я бяха нарекли при обиска, защото тя беше точно това: стая на десет-дванайсетгодишно момче. Единично легло, покрито с чиста, бяла кувертюра. По рафтовете — няколко книги от детска поредица, които помнеше, че е чела, играчки — почти всичките конструктори, кораби, самолети, както и дълга редица от метални колички, без нито една прашинка по тях. Зад вратата — постер на класически модел ферари, а върху бюрото — стари учебници и тесте картички с футболисти, закрепени с ластик. Взе ги и забеляза, че ластикът е изсъхнал и напукан и че се е отпечатал завинаги върху избелелия картон. Върна ги на мястото им, докато мислено сравняваше спомена от апартамента на Берасатеги в Памплона с тази леденостудена стая. Къщата разполагаше с още две стаи: тясно мокро помещение и килер, пълен с дърва за огрев, където Янес бе отделил място за градинарските си инструменти и за два дървени сандъка без капаци, в които се виждаха картофи и лук. В единия ъгъл, до външната врата, имаше газово котле, което си стоеше незапалено.

Амая взе един стол от масата в трапезарията и го постави до екрана пред стареца.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

Старецът посегна към дистанционното, което лежеше до него, и изключи телевизора. Погледна я мълчаливо с онова негово изражение на гняв и горчивина едновременно, което бе накарало Амая да го определи като непредсказуем човек още първия път, когато го видя.

— Разкажете ми за сина си.

Старецът сви рамене.

— Какви бяха отношенията ви?

— Той е добър син — отвърна Янес прекалено бързо. — Правеше всичко, което може да се очаква от един добър син.

— Като например?

Този път му се наложи да помисли.

— Ами даваше ми пари, понякога пазаруваше, носеше храна, ей такива неща…

— Аз имам други сведения. В селото се говори, че след смъртта на жена ви сте го пратили да учи в чужбина и че не е стъпвал тук с години.

— Той учеше, учеше усилено, завърши две специалности и магистратура, сега е един от най-изтъкнатите психиатри в неговата клиника…

— Кога започна по-редовно да ви посещава?

— Не знам, може би преди година.

— Някой път донасял ли е нещо друго освен храна, нещо, което да скрие тук или да ви помоли да скриете другаде?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Разгледах къщата — каза тя и се огледа. — Много е чисто.

— Трябва да я поддържам така.

— Разбирам, поддържате я така заради сина ви.

— Не, поддържам я така заради жена ми. Всичко е така, както беше, когато тя ни напусна… — Лицето му се сгърчи в гримаса, изразяваща едновременно болка и погнуса, и той постоя така няколко секунди, без да издава никакъв звук. Амая осъзна, че плаче, когато видя търкалящите се по бузите му сълзи. — Само с това се справих, във всичко останало се провалих.