Долорес Редондо - Зовът на костите

Спря на входа, разколебана от дъжда. Дежурният полицай я погледна тъжно.

- Казват, че днес Бастан ще излезе от коритото си.

- Не бих се учудила - отвърна тя, докато нахлупваше качулката на пухенката си.

- Кой дойде при младши инспектор Сабалса?

- Неговата приятелка - отговори полицаят. - Поканих я да влезе да го почака, но тя отказа, настоя да го повикам - допълни той и сви рамене.

Амая подкара надолу по склона и след завоя забеляза същата кола, спряла до един къпинак. Минавайки покрай нея, видя вътре млада жена, която се взираше в участъка и очевидно не говореше със своя годеник.

Преди да се прибере, спря в Хуанитаенеа, обу гумените ботуши, които вече държеше отпред. С чадъра в ръка обходи периметъра на къщата и забеляза, че разровената кал върху гробовете се е загладила и изравнила от обилното количество вода, изсипала се през последните часове. Нови ямки нямаше. Върна се в колата и отвътре огледа градината, спомняйки си враждебния поглед на онзи мъж.

Веселата женска дружинка се заливаше от смях и врявата, която вдигаше, се чуваше още отвън.

- Каква е тая шумотевица, момичета, съседите позвъниха в полицията да кажат, че тук имало някакво сборище - обяви тя, влизайки.

- Твоята племенницата идва да ни арестува, Енграси - изкикоти се Хосепа.

- По-добре да беше пратила някой от красавците, които патрулират по пътищата.

- Безсрамница! - засмя се Енграси. - Знам те аз какви ги вършиш: караш колата на зигзаг, та дано те спрат. Лудетина!

Амая ги загледа. Смееха се, поруменели като весели тийнейджърки, и си помисли, че тези сбирки едва ли са много по-различни от седенките, на които жените от Бастан са се събирали в продължение на стотици години в дома на някоя от тях, за да шият и бродират до късна вечер сватбения си чеиз или дрешки за децата си. Женските седенки, описани от Хосе Мигел де Барандиаран, където ечеко андреак, домакините, обменяли рецепти, съвети, редели молитви или си разказвали историите за вещици, белязали така неизличимо долината, които изпълвали с ужас младите жени и те се прибирали по домовете си, понякога на няколко километра разстояние, полумъртви от страх. Едва ли са били много различни и от онези, на които, поне в началото, са ходели Елена и майка й. Лицето й помръкна при спомена за Елена и за това, което й бе разказала за „Жертвоприношението“.

Джеймс слезе по стълбите с Ибай на ръце. Като я видя, премести детето в едната си ръка, а другата протегна към нея за прегръдка.

- Здравей, скъпи - прошепна тя. - Здравей, миличко мое - каза, докато поемаше детето, без да се отделя от Джеймс. - Как прекарахте деня?

Той я целуна, преди да отговори.

- Сутринта ходих в ателието, в Памплона, за да подготвя пратката и да говоря с хората от транспортната фирма. Всичко е готово.

- О, да!

На следващия ден колекцията на Джеймс трябваше да замине за „Гугенхайм“, а на нея съвсем й бе изхвръкнало от ума.

- Не беше забравила, нали? - попита лукаво той.

- Не, разбира се. Лельо, ще гледаш ли утре Ибай, или да го вземем с нас?

- Не е нужно, ще го оставите при мен. Сестра ти вече каза на Ернесто, че ще се оправя сам с работилницата и ще ми помага. Вие вървете в Билбао и не се притеснявайте.

Амая изброи мислено хората, на които трябваше да се обади, ако искаше да остави всичко в ред за следващия ден. Работата се бе затлачила доста, така че едва ли щеше да се срине светът, ако отсъстваше един ден. Погледна часовника си и вдигна Ибай пред лицето си, при което детето се разсмя.

- Време е за къпане, тикито.

Нурия беше облечена в синя рокля и жилетка в същата гама. Беше сменила вълнената шапка с широка лента, която лъщеше като диадема върху съвсем късата й коса. Не беше гримирана, но Йонан забеляза, че е лакирала ноктите си с тъмен лак. Отвори им вратата още преди да стъпят на пътеката. Посрещна ги със срамежлива усмивка, която не слезе от лицето й, докато ги водеше към дневната. Предложи им кафе, което и двамата приеха. Инспектор Монтес я заразпитва за случилото се и дали не си е спомнила още нещо. Тя повтори основно същото, но сега в разказа й се усещаше непозната сила, която липсваше първия път. Описваше фактите някак от разстояние, като да се бяха случили на другиго - изглеждаше съвсем различна и Йонан осъзна, че наистина е така. Докато Монтес я питаше доколко Антонио Гаридо познава района, той забеляза, че върху дупката на вратата е залепен сладникав плакат с цветя, макар че отстрани следите от изстрела още си личаха и създаваха странно впечатление. До прозореца бе подпряна двуцевка нов модел.