Ерик Стори - Дадена дума

— Здрасти, Бар, помниш ли ме от снощи? Брент дойде на себе си в болница „Сейнт Мери“. Обади ми се два пъти, за да ми каже, че ще ме убие. Въобразява си, че съм ти помогнала… че двамата сме имали някакъв план или нещо подобно. Ама че глупак! Позвъни на батко си с молба за подкрепления. Предлагам да поговорим.

Погладих брада и прибрах телефона в джоба си. Седнах на леглото, въздъхнах и започнах да почиствам пушката. Не бе необходимо да го правя — бях я почистил, след като одрах онзи елен в планината, — но това ми предостави време за размисъл.

Повторих наум думите на Али. Те внасяха промяна в плановете ми и означаваха, че ще трябва да се притеснявам за още един човек. Но не можех да отрека факта, че именно аз бях изложил Али на риск. Това бе проблем, който трябваше да реша.

Привърших с почистването, прибрах шомпола и машинното масло, вдишах с наслада острата миризма на оръжейна смазка и зареях поглед през прозореца. Онези, които се нуждаеха от помощ, винаги успяваха да ме намерят, където и да се скриех. Тръгваха след мен и започваха да ме умоляват. А аз никога не отказвах. Което само създаваше още по-големи проблеми.

Затворих вратата на стаята си и минута по-късно се озовах във фоайето. Скучаещият тийнейджър зад рецепцията забеляза пушката, огледа лицето ми и на бърза ръка замени досадата с тревога. На пъпчивото му лице се изписа уплаха, а треперещата му ръка посегна към телефона на бюрото.

— Недей, хлапе — казах му аз. — Просто освобождавам стаята. Сто и четвърта.

— О! — отвърна той с облекчение. Провери в компютъра, заяви, че всичко е наред, и едва тогава попита: — Да не би да отивате на сафари или нещо подобно?

Той премести поглед от пушката към главата ми. Носех стара кафява филцова шапка с широка прашасала периферия, покрита цялата с петна от кръв. От кожената лента стърчеше гарваново перо.

— Нещо подобно — отвърнах му аз, излязох от мотела и се качих в пикапа.

Подкарах на изток, като не спирах да се тревожа за Али. Трябваше да й позвъня скоро, но преди това трябваше да напусна мотела и Клифтън колкото се може по-бързо. Имах чувството, че и тя е направила същото. Но ако трябваше да се срещнем някъде, щеше да е на място по мой избор, на открито, където да проверя дали някой не ни следи.

Пътят минаваше край живописна местност, която излъчваше онази красота, характерна само за добре обработваните и напоявани земи. Стари викториански къщи, прасковени градини, разлистени лозя, сергии за плодове и зеленчуци. Пътят се разшири, за да подскаже, че навлизам в града. Завих надясно и подкарах покрай реката към големия парк с широките алеи, зелените морави и високите дървета, които скриваха гледката към брега.

До основния паркинг се простираше обширен парцел, застлан със сгурия, който предлагаше по-добър изглед към реката и играеше ролята на допълнителен паркинг, когато основният се препълнеше. Спрях на сянка между две тополи. Останах в кабината и позвъних на Али.

Тя вдигна още на първото позвъняване.

— Бар? Къде си?

— В пикапа. Забелязали някой от тях?

— Не. Обикалям града с колата и чакам да се обадиш.

— Добре — отвърнах аз.

В гласа й звучеше твърдост, а това бе свидетелство за самообладание и решителност пред лицето на страха. Честно казано, доста добре се справяше със ситуацията. Успя да ме впечатли за втори път.

— Искам да потеглиш към Палисайд и парка „Ривърбенд“ и да спреш в западната част на главния паркинг. Ще те взема от там. Каква кола караш?

— Бял форд ескорт. Ще пристигна след… чакай малко… двайсет минути.

— Добре.

— Ей, Бар…

— Да.

— Когато Брент ме заплаши, каза нещо и за сестра ти. Подхвърли, че им била в тежест и се налагало да се отърват от нея. Мисля, че трябва да я откриеш колкото се може по-бързо.

Думите й ме стреснаха, но бързо прогоних мислите за нерадостната участ, която би могла да очаква Джен. През годините се бях забърквал в достатъчно неприятности, за да знам, че проблемите трябва да се решават един по един.

Отидох пеша до асфалтирания паркинг, защото исках колата ми да остане скрита. Тя наистина не се виждаше. Огледах се. Само един малък червен седан, паркиран непосредствено до арката на входа. Възпълен възрастен мъж с червени тиранти, къси панталони и бели три четвърти чорапи седеше на пейка и четеше книга.

Не забелязах никаква заплаха. Али трябваше да пристигне след петнайсетина минути, затова отидох до брега на реката.

Колорадо не бе особено пълноводна, но въпреки това представляваше внушителна гледка. По-голямата част от брега бе покрита от водите й с цвят на млечен шоколад, чието ниво щеше да се покачва с всеки изминал ден. Надигаха се вълни, които се разбиваха в дигите. Тъкмо това обичах в тази река — непрестанното движение към Пасифика.