Ерик Стори - Дадена дума

— Вярваш ли им?

— Ако съдя по това, което съм виждала, да. Където и да отиде, го придружават трима-четирима от приятелите му, все яки мъже със заплашителни погледи. Целите са в белези и гледат лошо като теб. Пръскат пари като конфети на парад. Сигурна съм, че преди месец пребиха някого в офиса отзад. Джубоксът гърмеше, но въпреки това чувах писъците.

Кимнах. Брент се размърда, изохка и заплака.

— Трябва ми чаша вода — казах аз.

— За какво ти е?

— За да я излея върху Спайк и да го събудя. Искам да му задам няколко въпроса за брат му.

Али поклати глава, при което конската й опашка се полюшна между раменете й.

— Едва ли ще има полза. Ланс го държи настрана от бизнеса. Дава на Брент достатъчно дрога, за да пълни заведението и да изкарва по някой и друг долар. Но дори тогава стоката минава през посредник. Ланс е прекалено умен, за да се докосне до дрогата или парите. Никой не знае какво точно прави Ланс или къде ходи, освен може би мацката, с която се движи в момента.

Извадих банкнота от сто долара и я плъзнах по бара.

— Бакшиш — казах й. — Ще поостана в града, ще се опитам да науча нещо повече за Джен. Ако чуеш нещо или ако Спайк откачи, когато се съвземе, и се опита да направи някоя глупост, позвъни ми. — Записах й телефонния си номер върху картонената подложка за бира и се надигнах. — Да ти помогна ли да затвориш?

Мъжете продължаваха да лежат на пода, но някои вече започваха да се размърдват. Али въздъхна, прибра стотачката и подложката и поклати глава.

— Изглеждат ми доста зле. Ще се наложи да повикам линейка.

Тя отиде до касата, извади две двайсетачки и ги прибра в джоба на джинсите си.

— Ще изчакам пет минути, след като си тръгнеш, и ще повикам линейка.

Протегнах ръка и тя я стисна изненадващо силно за жена.

— Клайд Бар.

— Чух. Имаш пет минути.

Беше време да си вървя. Тя затвори чекмеджето на касата, тръгна пред мен и отвори вратата.

Озовах се на потъналата в мрак в улица. Подкарах към мотела, като не преставах да се възхищавам на хладнокръвието на това момиче. Предположих, че е виждала какви ли не гадни типове и още по-гадни случки. Когато човек се е спуснал в ада и се е върнал, сцената, в която някакъв едър тип пребива шайка наркомани, вероятно може да се нарече обикновен работен ден.

Утрото започна със звъна на църковни камбани. Но не и онези, които обикновено бият по върховете на обрасли в мъх каменни кули. Не, ставаше въпрос за мощни тонколони, скрити в имитации на камбанарии, които гърмяха оглушително и отсечено, сякаш някой предаваше телеграма с помощта на морзовата азбука, като удряше силно по метален гонг. Направих опит да покрия главата си с възглавница, но това само породи у мен пристъп на клаустрофобия. А и мехурът ми бе пълен до пръсване. По дяволите! Затътрих се към тоалетната, където се облекчих с наслада.

Ръцете ми бяха прекалено отекли, за да закопчая панталона си. Още преди години бях научил, че човек не бива да удря с юмруци, ако си изкарва прехраната с ръце, затова и те не бяха чак толкова подути, колкото можеха да бъдат, ако бях спукал кокалче в черепа на някой от онези наркомани, но въпреки това ме боляха. Цялото тяло ме болеше. Вероятно не изпитвах такива болки, каквито измъчваха Спайк и приятелчетата му, но юмручният бой не прощава никому Победителят е онзи, когото го боли по-малко.

Изнесох голямата си раница навън и я метнах в каросерията на пикапа, после се върнах в стаята, хвърлих ключа на леглото и проверих малката си раница — протрита и изподраскана „Дълут“, кожена, с тънки ремъци, които се впиваха в раменете ми, когато натежеше прекалено. Един възрастен африканец ми я бе подарил, когато бях млад и работех в ловен резерват в Кения. От този мой приятел, Сесил, бях получил не само раницата, но и жизненоважни познания по въпроса кого и какво да избягвам.

В кожената раница носех малкия си бележник, нож и пистолет, муниции за .375-калибровата си пушка „Холанд & Холанд“, комплект за първа помощ и две книжки на Ницше и Хагард. Тайното отделение на раницата ми бе приятно издуто, което ми подейства успокоително, тъй като означаваше, че парите ми са на мястото си. Мисълта за тях ме накара да застана нащрек, затова извадих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и го прибрах в джоба на якето си. Тъкмо се канех да хвърля мобилния си телефон в раницата, когато реших да проверя съобщенията преди това. Бях пропуснал едно обаждане — от Али, която ми бе оставила съобщение.