Том Клэнси - Жив или мъртъв

Другата истина представляваше поредният хребет пред него. Откакто излязоха от хеликоптера СН-47 „Чинук“, вариант, Делта“, единственият, който можеше да работи на тази височина, бяха изминали петнадесет мили, почти всичките нагоре по остри скали и сипеи.

Ето там… линията на билото. Петдесет метра.

Дрискол забави крачка. Като най-старши той водеше патрула, а хората му се бяха раздалечили сто метра зад него и шареха с очи наляво-надясно, нагоре и надолу, а дулата на готовите за стрелба автомати М4 сочеха надолу, но в съответния сектор. Очакваха да се натъкнат на часови на билото. Местните може и да не са образовани в традиционния смисъл, но съвсем не бяха глупави и именно затова рейнджърите провеждаха тази операция през нощта — нула-един-четиридесет-и-четири или два без петнадесет сутринта съгласно цифровия часовник на Дрискол. Нямаше луна, а високите дебели облаци спираха всяка светлина от звездите. Сержантът си помисли, че времето е добро за лов.

Гледаше повече надолу, отколкото напред. Не искаше да вдигне шум, а шумът се вдига с крака. Едно подритнато камъче стигаше, за да се издадат. Това не биваше да се допусне. Не можеше да пропилее трите дни и петнадесетте мили път дотук.

Двадесет метра до билото. Шестдесет стъпки.

Огледа се за някакво движение. Нищо. Още няколко стъпки, оглеждане наляво и надясно, автоматът с шумозаглушител лежеше на гърдите му готов за стрелба, а той докосваше спусъка леко с пръст, колкото да знае, че е на мястото си.

Трудно може да се обясни на хората колко усилия изисква всичко това, колко е уморително и обезсилващо — много повече от петнадесет мили преход в планината, ако знаеш, че отсреща може да има някой с автомат АК-47, с пръст на спусъка, със селектор на автоматична стрелба, готов да ти пререже задника на Две. Хората му щяха да се погрижат за този човек, но Дрискол знаеше, че от това не следваше нищо добро за самия него. Но пък се утешаваше с мисълта, че поне нямаше да разбере какво става. Изпратил беше достатъчно врагове, за да знае как стават тези неща — стъпваш напред, оглеждаш се, ослушваш се за опасности… и изведнъж — нищо. Смърт.

Дрискол знаеше правилото тук, в тези лоши земи, и през нощта: бавното значи бързо. Движи се бавно, ходи бавно, стъпвай внимателно. Това правило му беше служило вярно много години.

Само преди шест месеца успя да се класира трети в съревнованието за най-добър рейнджър — суперкупата на войските за специални операции. Всъщност Дрискол и капитан Уилсън участваха като отбор 21. Капитанът сигурно адски се ядосваше на счупения си крак. Дрискол го смяташе за много добър рейнджър, но счупеният пищял си е беля. Счупи ли се кост, нямаш голям избор. Разкъсаният мускул боли адски, но бързо се оправя. А счупената кост трябва да зарасне, което иска лежане на гръб няколко седмици в армейска болница, преди лекарите да позволят да я натоварваш отново. След това трябва пак да се учиш да ходиш, а после — и да тичаш. Адска досада… Той имаше късмет в кариерата си, защото най-лошите му наранявания включваха навехнат глезен, счупен малък пръст и натъртен до бедрената кост крак, като за нито едно не се беше налагало да е извън строя повече от седмица. Дори не беше одраскван от куршум или шрапнел. Боговете на рейнджърите определено му се усмихваха.

Още пет стъпки…

Окей, пристигна… Да. Часови имаше — точно където очакваше да го види. Двадесет и пет метра вдясно от него. Прекалено очевидно, но пък и онзи се излагаше, седнал, загледан назад, вероятно отегчен и полузаспал от броенето на минутите до смяната. Е, скуката убива и предстоеше да убие и него след по-малко от минутка, въпреки че той нямаше дори да разбере какво му се случва. „Овен ако не улуча“, си помисли Дрискол, макар да знаеше, че няма да пропусне целта.

Извърна се за последен път, като огледа района през очилата за нощно виждане PVS-17. Наблизо нямаше други. Добре. Седна, облегна автомата на дясното си рамо и насочи прицела в дясното ухо на човека, след което задържа дъх…

Вдясно от него по тясната пътека се чу драскане на кожа върху камък.

Дрискол замръзна.

Набързо си представи къде са различните хора от неговия екип. Имаше ли някой от тях по тази пътека? Не. Повечето от хората му се движеха зад него и вдясно. Съвсем бавно. Дрискол завъртя глава по посока на звука. В очилата не се виждаше нищо. Спусна автомата диагонално на гърдите си. Погледна наляво. На три метра от него Колинс клечеше зад една скала. Дрискол махна с ръка — „звук вляво, вземи двама“. Колинс кимна и се върна клечешком назад. Дрискол стори същото, след което се просна между два ниски храста.