Том Клэнси - Жив или мъртъв

Преди година в Ирак предшественикът на капитан Уилсън, един лейтенант с жълто около човката, беше планирал мисия — лов на въстаници по южните брегове на бухайрат (езеро) Саддам, северно от Мосул — и Дрискол се бг съгласил с него. Проблемът се състоеше в това, че младият лейтенант мислеше повече за блестящата си биография, отколкото за безопасността на своите рейнджъри. Въпреки съветите на Дрискол една нощ беше разделил екипа си така, че да обкръжи комплекс от бункери, но както често се случва, набързо подготвеният план не издържа при първия контакт с врага. В този случай рота бивши привърженици на Саддам заобиколиха и изклаха екипа на младия лейтенант, преди да се насочат към Дрискол и неговите хора. Оттеглянето с бой отне по-голямата част от нощта, като накрая Дрискол и още трима души успяха да се върнат през река Тигър близо до базата си.

Дрискол знаеше, че планът на лейтенанта ще завърши катастрофално. Но беше ли го оспорил достатъчно твърдо? Ако беше се наложил… Е, точно този въпрос го измъчваше през последната година. А сега отново се намираше в страната на лошите, но този път всички решения — добри, лоши, катастрофални — трябваше да взема сам.

„Гледай топката — заповяда си Дрискол. — Не отклонявай вниманието си от играта.“

Направи още една стъпка напред. Отново не видя нищо пред себе си. Пущуните може и да бяха жилави — всъщност Дрискол знаеше адски добре, че са точно такива, — но не ги учеха на друго, освен как да насочват пушката и да натискат спусъка. На входа на пещерата трябваше да има часови. Сержантът забеляза няколко фаса. Вероятно часовият е свършил цигарите. „Лош навик, тъпако — помисли си Дрискол. — Лоша полева тактика.“ Бавно и внимателно той влезе в пещерата. Очилата му за нощно виждане бяха дар Божи. Пещерата, която продължаваше право напред около петнадесет метра, имаше груби стени и почти овално сечение. Без светлини. Нямаше дори свещи, но Дрискол забеляза как тя завива надясно и подготви очите си за светлина. По пода на пещерата нямаше боклуци. Това означаваше много: тук живее някой. Информацията беше точна. „Чудесата нямат край“, помисли Дрискол. Често подобни ловни експедиции завършваха с намирането на празно скривалище и с ядосани рейнджъри, които освен да се барат по пишките, нямаше какво да правят.

„Това ли е пещерата?“ Не си позволяваше такива въпроси. „Но щеше да е хубаво“, помисли си Дрискол. Очакваше голяма награда.

Сержантът изостави тази мисъл. Размерът на наградата не променяше начина му на работа.

Обувките му имаха меки подметки. Удобни, но по-важното, тихи. Облегна автомата си на рамо. Раницата му стоеше отвън. Нямаше нужда от излишни тежести и обемист багаж в пещерата. Дрискол не беше особено едър. Малко под метър и осемдесет, той тежеше шестдесет и седем килограма, със стройно и жилаво тяло, и се взираше напред със сините си очи. Двамата бойци на няколко метра зад него чуваха само дишането му в радиослушалките си. Подаваха си с ръце сигнали, които в случая означаваха много.

Движение. Някой идваше към тях.

Дрискол се сниши на коляно.

Стъпките се чуваха все по-близо. Дрискол вдигна ляв юмрук, за да каже на хората зад себе си да клякат, като в същото време автоматът му се вдигна нагоре. Стъпките бяха спокойни. Знаеше как звучат предпазливите стъпки. Онзи човек се намираше в дома си и се чувстваше спокоен в него. Е, лошо. Зад себе си дочу шум от камъчета и разбра какво става — подхлъзване на обувка, — случвало се беше и на него. Замръзна. Стъпките зад ъгъла спряха. Изминаха десет секунди, после двадесет. Цели тридесет секунди изтекоха в пълна тишина. След това стъпките тръгнаха отново напред. Спокойно.

Дрискол отново облегна автомата на рамо и сви зад ъгъла, където стоеше тъпакът. След миг онзи получи два куршума в гърдите и трети в челото, а после падна беззвучно. Оказа се по-стар от часовия отвън, може би на двадесет и пет години, с истинска брада. Лошо за него. Дрискол продължи напред, като заобиколи тялото и отмина десния завой, след което спря, за да изчака хората си. Пред себе си виждаше на още шест метра. Нямаше нищо. Тръгна напред. Колко ли е дълбока тази пещера? Нямаше как да знае в този момент. Продължаваше здраво да стиска автомата.

Забеляза трептящи светлини пред себе си. Вероятно свещи. Сигурно онези не можеха без нощна светлина, точно като децата на Дрискол. Подът на пещерата и тук беше чист. Някой беше почистил добре. „Защо ли? — запита се Дрискол. — И преди колко време?“