Майкл Корита - Желана смърт

— Направих някои справки — отбеляза той. — Излиза, че сте били доста добър полицай. Имате сериозни успехи като детектив, което е хубаво. Това придава повече достоверност на показанията ви.

— Съжалявате ли вече за постъпката си?

Той почука с молива си по масата пред него.

— Има обаче няколко неща, които ме притесняват. Например защо способен детектив като вас не спомена няколко много интересни подробности в свидетелските си показания. Например ареста за нападение срещу бащата на покойния. Или романтичната ви връзка с мащехата му.

— Прекалено много несъществени подробности биха разводнили показанията.

— Мислите ли, че съм дошъл да си разменяме остроумни забележки?

— Натам вървят нещата.

— Вече не. — Той се наведе напред. — Така, казах, че снощи пропуснахте да споменете някои доста интересни подробности, господин Пери. Казахте, че сте дошли да съобщите на Джеферсън за смъртта на баща му.

— Да, така е.

— Не казахте обаче, че е трябвало да му съобщите, че е наследил няколко милиона.

— Това са семейни дела. Не съм склонен да обсъждам финансовото състояние на клиентите си, господин Бруър.

— Разбира се. Така, нека да видим какво ми казахте вчера, съгласен ли сте? — Извади малък бележник от джоба си и го отвори. — Казахте ми и няколко пъти повторихте, че Матю Джеферсън вече е знаел за смъртта на баща си. Това е било първото, което ви е казал.

— Точно така.

Бруър затвори бележника.

— Ако е знаел, че баща му е мъртъв, би трябвало да се е досетил, че е наследил сериозно състояние, нали? Странен мотив да се самоубие, не мислите ли?

— С баща си са били в лоши отношения. Може би не е очаквал, че ще получи наследство. Може би това е част от емоционалния му проблем: че не само е изгубил баща си, а и наследството.

— Ако са били в лоши отношения, както ми казахте и снощи, защо баща му му се е обаждал три пъти за последните няколко седмици?

Облегнах се назад и го погледнах. Не блъфираше; личеше по изражението му. Ако се е обадил на съдията у дома и е взел разрешение за телефонна разпечатка, напълно възможно бе да я е получил сутринта.

— Интересно, нали? — каза Бруър, като ме наблюдаваше.

— Може би — отговорих равнодушно.

Беше повече от интересно, но не исках Бруър да разбере, че ме е грижа. По дяволите, дори не исках да мисля за това. В момента ме интересуваше само как да си проправя път през трите заключени врати, делящи ме от паркинга.

— Ами парите? — продължи Бруър. — Милионите, които синът е трябвало да получи? Е, след като той вече е мъртъв, парите отиват право при вдовицата. Същата вдовица, която преди време е била ваша годеница.

Той разпери ръце и се подпря на масата.

— Знаете ли, ако бях параноик, сериозно щях да се запитам дали да вярвам на показанията ви, господин Пери.

— Не съм се виждал с Карън Джеферсън от години, Бруър. Обадете се в кливландската полиция и поразпитайте. Повярвайте ми, след смъртта на съпруга ѝ подробно са проверили връзката ни.

— Задължително ще говоря с Кливланд. Сега обаче още не съм свършил с вас. Искам да знам защо, по дяволите, сте приели тази задача. Или — и това е още по-интересен въпрос — защо, по дяволите, са ви възложили тази задача. Разтрогнали сте годежа си с тази жена, пребили сте бъдещия ѝ съпруг и от години не сте поддържали връзка. После убиват съпруга ѝ и вие изведнъж ставате семеен приятел.

— Не съм семеен приятел. Просто си върша работата.

— Да съобщавате на хората за смъртта на техни близки, това ли ви е работата?

— Трябваше да го открия. Никой не знаеше къде е.

— Никой освен баща му.

Свих рамене.

— Да — продължи Бруър. — Баща му е знаел къде живее, защото му се е обаждал. Или някой друг му е телефонирал от къщата в Пепър Пайк. И ако бащата е говорил със сина си, мамка му, не ви ли се струва адски странно, че не е споменал на жена си? Да каже: „Скъпа, помниш ли момчето, с което от няколко години не се бяхме чували? Оказва се, че е в Индиана и работи в ябълкова градина…“

Няколко минути поседяхме мълчаливо и се гледахме; Бруър потропваше по масата с проклетия молив.

— Снощи ми казахте, че покойникът е бил в лоши отношения с баща си, но се оказва, че не е вярно. Днес ми казвате, че не сте поддържали връзка с вдовица, която съвсем скоро ще наследи голямо състояние. Питам се дали е вярно. Просто размишлявам на глас.

— Колкото и да ме ласкае, че ме включвате в мисловния си процес, искам вече да си тръгвам.

— Както вече казах, няма нужда да бързате толкова.