Майкл Корита - Желана смърт

— Разбирам. Но ако смятате да ме задържите, ще трябва да ме арестувате за нещо. Не мисля, че имате основания да ме обвините в убийство.

Той се усмихна тъжно и кимна, сякаш тук съм го надхитрил.

— Разрешителното ви за частен детектив, от кой щат е издадено?

Мамка му. Разбрах накъде бие и поклатих глава.

— От кой щат?

— От Охайо.

— Виж ти. Това не е хубаво. Защото тук е Индиана. Онзи тип там? Той е в Индиана. Значи водите частно разследване в Индиана, без да имате разрешително, валидно в този щат. Олеле. Ужасно съжалявам, господин Пери, но това ми прилича на сериозно закононарушение.

— Не достатъчно сериозно, за да ме тикнете зад решетките.

Той се ухили самодоволно:

— За една нощ ще свърши работа.

Полицейският арест на окръг Браун бил чисто нов. Хлапакът от шерифството ми даде тази информация, след като Бруър го натовари със задачата да ме закара там. Когато узна новината, той видимо пребледня, явно си помисли, че ме арестуват, задето съм гръмнал човека в беседката, и си спомни, че прекара с мен няколко минути насаме преди пристигането на колегата си от щатската полиция. Когато се качихме в колата, все поглеждаше нервно в огледалото, сякаш очакваше, че изпечен престъпник като мен някак ще съумее да мине през решетките, отделящи задните от предните седалки, и да го удуши с белезниците. След около пет минути и петдесет уплашени поглеждания реши да ме заговори. Може би ако ме предразположи, щях да се откажа да го убивам и можеше само да го фрасна по главата със собствения му пистолет и да офейкам с колата му. Така би направил един добронамерен изпечен престъпник.

— Доста е луксозен — обясни за ареста. — Много по-хубав от стария. Има електронни ключалки, по-просторен е, всичко е последен крясък на техниката.

— Аз пък се притеснявах, че няма да намеря къде да преспя тази нощ.

— Уютно е. За затвор.

— Пък и сигурно е най-евтиното, което може да се намери в града.

Хлапакът продължи да бъбри нервно през целия път, докато аз разсеяно гледах навън. Чудех се кога ще се върна в Кливланд. Бруър изглеждаше упорит, щеше да ме задържи колкото може, но ако не направи глупостта да ме обвини в убийство, сутринта трябваше да ме пусне. Карън щеше да научи новината много преди да се прибера. Вероятно щяха да ѝ се обадят още тази вечер, след като имах добрината да дам на Бруър информация за близките на убития. Все пак работата ми беше да предам вестта за починал роднина, а Матю Джеферсън вече знаеше за смъртта на баща си. Не исках да ми плащат за нещо, което не съм свършил.

Облегнах се назад и се опитах да не слушам полицая, който описваше мерките за предотвратяване на бягство от новия арест, вероятно опитвайки се да ме разколебае от мисълта да пробвам да се измъкна. Надявах се, че след като говори с Карън, Бруър ще се поуспокои. Тя щеше да потвърди разказа ми и при липса на улики за убийство трябваше да ме пуснат преди обяд. Кучият син вероятно щеше да ме глоби, че работя без разрешително в Индиана. Щеше да уведоми комисията по лицензиране в Охайо и оттам също да ме глобят. Чудесно.

Отне им половин час да ме регистрират в ареста. Позволиха ми да остана с личните си дрехи, но ми взеха колана, за да не се обеся. Заведоха ме във вътрешността на сградата през няколко дебели стоманени врати, които се затваряха със силно, глухо тракане. Вратите в затворите винаги ми навяват мисли за люкове на подводници — всяват същото чувство за обреченост, когато се затварят.

Бях сам в килия, но отсреща имаше някакъв изпаднал пияница, който искаше да му разкажа за престъпленията си. Попита ме за какво са ме прибрали.

— За незаконно варене на уиски — отговорих.

Легнах и му обърнах гръб. Преди да заспя, си помислих, че Ейми е пропуснала голям купон.

Бруър дойде рано сутринта, вероятно не беше мигнал цяла нощ, както се случва с повечето усърдни полицаи. Изглеждаше ми добър професионалист, просто сега леко се беше заблудил.

— Добре ли спахте? — попита, след като надзирателят ме пусна и ме поведоха през серия от врати към малка стая за разпити, на чиито стени бяха прикачени окови.

— Свършихме ли вече с тези глупости? — сопнах се аз. — Искам да се прибера преди обяд.

— Не бързайте толкова.

Надзирателят излезе и с Бруър останахме сами. Беше се преоблякъл, носеше дънки и горнище на анцуг — всекидневни полицейски дрехи. Брадата му бе набола, значи не е имал много свободно време преди втората си среща с мен.