Майкл Корита - Желана смърт

— Там има труп — казах му, като излязох на осветеното петно на паркинга. — И много кръв. Правили ли сте оглед на местопроизшествие?

Той поклати глава и колебливо отстъпи назад. Проклетият му хлапак се страхуваше от мен.

— Някой друг ще дойде ли?

Той преглътна с мъка, кимна и измънка:

— Да, сър. Щатската полиция.

— Искате ли да ги изчакаме? — предложих внимателно.

— Ами, да. Защо не?

После явно осъзна, как ще изглежда, ако щатските го заварят да чака на паркинга с мен, без дори да е погледнал трупа, и добави:

— Всъщност може би трябва… така де, да отцепя района.

Кимнах бавно:

— Добре. Елате с мен.

Бяхме извървели половината път до беседката, когато шумът от втора кола, навлизаща в постлания с чакъл паркинг, дойде като спасение за хлапето. Обърнахме се. Автомобилът беше цивилен. Форд „Таурус“, какъвто имаше и Джо.

— Това ли са щатските?

— Да — облекчено отвърна младежът.

Тръгна да се връща към паркинга. От втория автомобил слезе цивилен полицай и заслиза към нас. Срещнахме се при ъгъла на бараката, под една от външните лампи.

— Самоубийство — обяви младият полицай, като леко се изпъчи, опитвайки се да впечатли по-старшия.

— Аха — измърмори цивилният. — Имах такива подозрения, след като диспечерите ми казаха, че има сигнал за самоубийство.

Младокът се умърлуши.

— Вие кой сте? — попита цивилният полицай.

Беше безличен във всяко отношение — среден на ръст с нормално телосложение, нито красив, нито грозен, един от хиляди хора, които подминаваме на улицата, без да забележим.

— Линкълн Пери. Аз се обадих.

— Вие ли намерихте трупа?

— Видях как се гръмна.

— Аха. — Той кимна и извади малък касетофон от джоба си. — Линкълн Пери. Хубаво име. Аз съм Роджър Бруър от щатската полиция.

Включи касетофона и го поднесе към устата си, каза името си, датата и часа, описа къде се намираме, какво са му казали диспечерите и какво е научил от мен. След като направи всичко това, изгаси касетофона и ми кимна:

— Водете.

Последваха ме зад бараката и когато излязохме на тъмно, щатският полицай извади фенерче. Заведох ги при беседката.

— Ето го. Предполагам, че трябва да изчакам встрани.

— Да.

Цивилният се приближи, без да издава някакво безпокойство; младокът го последва плахо. Когато видя трупа, Бруър изсвири удивено и поклати глава:

— Доста добре се е справил, а?

Не коментирах. Младият полицай пребледня, застана от другата страна на беседката, опря се на парапета и се извърна да не гледа. Вятърът се беше усилил, бе станал по-студен, вдигаше вълнички в езерото и ме смразяваше. Събори няколко листа от дърветата и едно падна върху гърба на Матю Джеферсън. Бруър го махна с показалеца си.

Гората и езерото се осветиха от мигаща лампа и до бараката спря трети автомобил — патрулна кола на щатската полиция. Слязоха двама униформени, с високи черни ботуши и шапки с периферия.

— Изчакайте тук, ако обичате — нареди Бруър.

— Разбира се.

С полицая от шерифството останахме на брега на езерото, докато Бруър говореше с новодошлите. Каза им да извикат линейка за трупа и да опаковат дланите и пръстите на трупа в пликчета. След като даде нарежданията си, ме извика. Минах мълчаливо покрай двамата униформени, които ме изгледаха подозрително, и отидох при Бруър до главния вход на бараката. Говореше тихо, като държеше касетофона вдигнат пред устата си.

— Така, господин Пери, ще ми трябват вашите свидетелски показания. Много е важно, след като вие сте единственият, който е видял нещо.

— Разбира се.

— Давали ли сте някога свидетелски показания?

Звучеше като процедурен въпрос, но това бе и хитър начин да разбере дали някога съм участвал в криминално разследване.

— Да, давал съм. Но повече съм вземал.

— Моля?

Той вдигна вежди.

— Няколко години съм работил в кливландската полиция. Бях стигнал до детектив.

— Сериозно? — Той кимна замислено. — А сега?

— Частен детектив съм.

— Частен детектив… Ясно. Нещата се усложняват, струва ми се. И какво ви води в тази затънтена част на света, детективе? Почивка или работа?

— Работа.

— Аха. — Касетофонът записваше. — Значи, ето какво ще направим, господин Пери. Вие ще ми разкажете всичко, което знаете, а после ще ви задам още въпроси, ако има такива.

— Добре.

Бруър ми даде знак да започвам. Разказах му всичко ясно, без да скривам нищо освен миналата си връзка с Карън. Не беше от значение, но той вероятно щеше да се опита да го свърже със случилото се, а не исках да си създавам такива главоболия. Затова представих Карън като обикновен клиент. Сега тя беше точно такава. Линейката пристигна, когато свършвах, но Бруър остави униформените да се занимават с нея и остана с мен.