Майкл Корита - Желана смърт

— Но ти не вярваш, така ли? — бавно изрече тя.

Поклатих глава:

— Не вярвам, защото не е вярно.

— Не знам какво е вярно, Линкълн. Наистина не знам.

— Знаеш повече от мен.

— Искаш ли да чуеш какво знам?

— Ченгетата искат да ми лепнат едно убийство, Карън. Да, по дяволите, искам да чуя.

Тя стана от креслото и отиде в кухнята. Останах на дивана. В кухнята Карън вдигна бутилка вино от една подставка на плота, поколеба се, после я остави, взе си минерална вода от хладилника и се върна в хола. Отпи и сведе очи към пода.

— В това семейство има нещо много нередно.

Едва се сдържах да не се изсмея: „Стига, бе, Карън? Нещо нередно в семейството? Как ти хрумна след жестокото убийство миналата седмица и странното самоубийство вчера?“

— Запознах се с Алекс покрай работата…

— Знам — прекъснах я, като не успях да скрия язвителния си тон.

Отлично знаех как се е запознала с Алекс Джеферсън и нямаше нужда да ми напомня. Карън работеше в архива на окръжната прокуратура, после премина в частния сектор и постъпи като стажантка с доста добра заплата в престижна кливландска адвокатска кантора. Да, много добре си го спомнях. Вечерта, след като получи новата работа, пихме шампанско, бутилка „Дом Периньон“, струваща колкото една полицейска заплата, и вдигнахме тост за бъдещите ѝ успехи с Алекс Джеферсън.

Тя ме погледна тъжно:

— Ако искаш да чуеш какво знам, трябва да изтърпиш, когато говоря за Алекс. Не мога да ти дам факти, защото не знам нищо. Мога да ти разкажа само каква промяна съм наблюдавала у съпруга си.

Осъзнах, че стискам зъби едва когато отворих уста да заговоря:

— Добре, разказвай.

Тя отпи глътка вода, после затвори бутилката и я остави на масичката.

— Запознах се с Алекс и започнах работа в кантората. Беше мил и ми обръщаше внимание. През първата ми седмица във фирмата ме изведе на обяд и това стана редовна практика. Спомням си, че ми направи впечатление как въпреки голямата си заетост отделя време за мен всяка седмица. Много разпитваше за теб и отначало си мислех, че така иска да покаже, че интересът му към мен не е сексуален. После започнах да осъзнавам, че е точно обратното, че така пробва колко сериозна е връзката ни.

Колко сериозна била връзката ни. Явно думата „сгодени“ не е означавала много за Джеферсън. Може би в неговия свят годежът — и дори бракът — не бяха показателни за сериозността на една връзка.

— Знам, че не ти е приятно, и ще ти спестя подробностите. Все още се чувствам ужасно, Линкълн. Може би не ми вярваш и никога няма да повярваш. Причината да ти разказвам всичко това е, защото искам да обясня какво съм наблюдавала у съпруга ми.

Седях наведен напред, с ръце на коленете и поглед, забит в пода. Прокарах ръка през косата си, задърпах я, докато ме заболя.

— Сигурно като всички, които ни познаваха, имаш много предположения за онова, което ме е привличало у Алекс. Сигурна съм, че всички говорят за парите, макар че не ми се иска да вярвам, че са ме мислили за толкова повърхностна. Ще ти кажа какво ме привличаше — той се нуждаеше от мен. Изглеждаше отчаяно влюбен. Шегуваше се какво удоволствие му доставят младостта и невинността ми, но след време осъзнах, че говори сериозно. Аз олицетворявах нещо, от което той си мислеше, че отчаяно се нуждае. Веднъж ми каза, че съм лек за душата му, и говореше сериозно. По-сериозно от всичко, което ми е казвал. Това ме привличаше. Почти непреодолимо. Този човек имаше всичко и въпреки това се нуждаеше от това двайсет и пет годишно момиче, което работеше в кантората му и имаше желание да учи право.

Карън замълча. Не исках да вдигна глава и да я погледна, но го направих. Опрях брадичката на дланите си.

— Знам, че ме обичаше, Линкълн — каза тя. — Но никога не съм имала чувството, че се нуждаеш от мен.

За момент настъпи тишина, отново чух тиктакането на часовника. Карън изглеждаше смутена. Може би и аз нямах вид да се чувствам особено удобно.

— Ти си силна личност — продължи тя. — Знаеш много добре на какво си способен… уверен си. Мисля, че това е правилната дума. Самоуверен. И много по-независим от повечето хора. Това са прекрасни качества, Линкълн, наистина, но… може би заради тях изглеждаш по-дистанциран. Знам, че бях важна за теб, знам, че ме обичаше, но никога не съм имала чувството, че съм необходима. Никога…

— Нали щеше да ми разказваш за съпруга си?

Тя застина с отворена уста, сякаш се канеше да изрече поредното признание, но замълча и кимна, почти незабележимо: