Брайан Хейг - Врагове по неволя

— Дотук добре.

— Вземат решение за тази въртележка с партньорите, само че вместо това да помогне на Уайтхол да преодолее проблема, той изпада в безумна ревност. Разгневява се и двамата се оттеглят заедно в спалнята. Започват да правят секс, но емоциите на Уайтхол излизат извън контрол. Става груб. Първо удря Ли силно. Вероятно го улучва в слънчевия сплит и му изкарва въздуха. След това премята колан около шията му и преди да се усети, вече го е убил. Може и да е било обмислено предварително, но може и да не е било. Може би подсъзнателната му ярост просто е изригнала на повърхността. През останалата част от нощта той лежи буден и се опитва да измисли какво да предприеме по-нататък. Първата точка от плана му е да се престори на дълбоко заспал, когато Моран отвори вратата в пет и половина.

— Тогава защо ще оставя Моран да се обади в полицията? Защо няма да се опита да го разубеди?

— Защото следва втора точка от плана. Той е умен. Ако се опита да попречи на Моран, това би било равносилно на самопризнание, че е убил Ли. Вместо това казва: „Господи, виж какво е станало! Някой е убил гаджето ми! Бързо, обадете се в полицията!“

— Освен ако Томас наистина не е бил изненадан.

— Не. Не разбираш ли? Като се прави на невинен, той е в състояние да накара Моран и Джаксън да му се доверят, да застанат до него, да уточнят алибито му. Никой не е видял как убива Ли. Другите двама са напълно объркани, но и те имат какво да крият. Усъмняват се, но той се надява най-малкото да ги принуди да излъжат за това-онова и да му помогнат да поддържа версията си. Уайтхол знае, че и те имат какво да крият. Решава да използва доверието и страховете им и да рискува.

— Не ми звучи като безупречен план.

— Така е, но все пак си имаш работа с човек, който току-що е изпаднал в ярост и е убил любовника си. Силно възбуден. Пиян. Действал е необмислено. Няма подръка никакви перфектни планове. Знае, че не може да измъкне трупа от апартамента, без да събуди Моран или Джаксън. Или без да срещне някой ранобуден кореец в асансьора, както е нарамил тялото. Принуден е да импровизира.

— Знаеш ли какво? — каза Катрин. — Обзалагам се, че такава ще бъде тезата на прокурора.

— Ако аз бях прокурорът в това дело, така щях да пледирам.

Признах, без да й доверявам, че точно това се бях стремил да постигна тази вечер: да си представя какво би пледирал Еди, за да мога да си съставя стратегия, с която да го оборя.

Катрин ме дари с доста приятелска усмивка.

— Знаеш ли какво, Дръмънд, неприятно ми е да го призная, но си доста добър адвокат.

— Кой, аз ли? Всъщност ти се сети за всичко.

Чиста истина. Всъщност се беше сетила за обяснението още преди да дойда в стаята й, което пък изведнъж ме накара да се зачудя за какво ли още се беше сетила, без да пожелае да го сподели с мен.

Тя ме изгледа над ръба на завивките си.

— Това комплимент ли беше?

Усмихнах се.

— Да, комплимент.

Тя се извърна и за миг се вторачи в стената:

— Никога не съм допускала, че ще го кажа, но ние двамата сме доста добър екип.

— Да, по някакъв начин — съгласих се неохотно.

Катрин отметна завивките, стана от леглото и затопурка към банята. Мина известно време, после чух шум от мивка. Върна се с чаша вода. Може би си въобразявах разни неща, но можех да се закълна, че освен да си налее вода, се беше и сресала, защото косата й вече не беше разрошена. Вместо това се спускаше като дълга, пленителна роба досами кръста й. Хвана един стол, издърпа го и седна. И като размаха възхитителните си крака, тупна ходила до моите върху бюрото.

Бихте могли да наречете всичко това „твърде стимулиращо“, без да сгрешите ни най-малко. Лесбийка или не, краката й наистина бяха страхотни. А аз съм мъж и макар да знаех, че тя е забранен плод, някои части от тялото ми не правят никаква разлика между забранен плод и брюкселско зеле. Освен това точно в този момент забелязах, че не носеше сутиен под тънката си тениска. Двете симпатични дяволчета се разлюляха, а ръбът на тениската се повдигна чак до началото на бедрата й. Предполагам, че тъй като беше лесбийка, тя просто не осъзнаваше какъв ефект имаше всичко това върху мен.

Влязох в рицарска битка да накарам погледа си да се забие в пода, върху бюрото, върху стената — където и да е, само не и върху нея. Губех битката, но се кълна, че адски се съпротивлявах.

— Добре тогава — каза тя замислено.

Очевидно не разбираше, че старият Хумонго не даваше и пет пари дали беше отявлена лесбийка, след като разполагаше с цялото необходимо оборудване. А тя си го имаше. Повярвайте ми, имаше си го.