Брайан Хейг - Врагове по неволя

Беше отметнала онези завивки и беше излязла от леглото, а аз едва не й се вързах. Едва не се показах като глупак, но не стана както тя искаше. Не й дадох възможността да ме смачка, като хладно ми заповяда да спра да я опипвам и веднага да се разкарам от стаята й. Бях записал една победа във войната между половете.

Ако не ставаше дума за Катрин Карлсън, всичко това би прозвучало прекалено объркано и сложно, за да е вярно. Само че аз я познавах, при това твърде добре. Катрин беше най-отмъстителният и подъл адвокат, когото познавам. Никой не би могъл да изгради непробиваеми стени; нещо от смразяващото й коварство винаги щеше да прониква от професионалния в личния й живот.

Във всеки случай водата от душа беше толкова студена, че все едно се бомбардирах с ледени кубчета. Едва не загинах от хипотермия, но в крайна сметка се преборих със себе си.

Будилникът звънна в четири. Идваше ми да го блъсна в стената и отново да се завия през глава. Но си казах, че „рано пиле рано пее“ и прочие, изтъркалях се от леглото и направих петдесет бързи лицеви опори, за да възстановя кръвообращението си.

Арията на пеещото рано пиле беше да принуди Катрин да се откаже от предварително обречената защита, която планираше. За да направя това, ми беше необходима допълнителна силна карта. Уайтхол все още не го знаеше, но именно той щеше да ми я осигури. Той щеше да бъде моят скрит коз.

Все още замаян, позвъних на румсървиса да ми изпратят кафе. Особено твърдо настоях да е приготвено току-що. Не бях в настроение да се задоволя с остатъците от снощното.

След това взех втория си студен душ за последните четири часа. Когато излязох изпод него, очите ми бяха толкова широко отворени, че симпатичното момче, което ми донесе кафето, сигурно си е помислило, че съм бръкнал с пръсти в електрически контакт. Дадох му щедър бакшиш, после поставих каничката до прозореца, дръпнах щорите и се загледах в светлините на града.

Корейците са бедни, трудолюбиви и усърдни хора и градът вече се разбуждаше. Яхнали малки моторетки, натоварени с топове плат, те вече се носеха по улиците, за да разнесат навреме стоката по магазини и складове. Сигурно бяха станали в три часа, за да излязат толкова рано. И това ако е живот.

Вдигнах телефона и помолих да ме свържат с регистратурата на военната академия „Уест Пойнт“ в Щатите. Отговори ми висок, плах женски гласец. Съобщих, че искам да говоря с началника на регистрационния отдел.

— Имате предвид полковник Хал Менкъл, нали така? — попита телефонистката.

Вежливо потвърдих и тя вежливо ме помоли да изчакам.

Тъй като все пак се обаждах в „Уест Пойнт“, в слушалката зазвуча войнствена маршова музика. Замарширувах на място, докато един груб глас не ме прекъсна:

— С какво мога да ви помогна?

— Полковник Менкъл?

— Нали мен търсехте?

Понякога просто усещате веднага, че някой непознат няма да ви хареса.

— Аз съм Шон Дръмънд — представих се, — адвокат на един от по-малко блестящите випускници на вашата велика институция. Томас Уайтхол. Випуск 91-ва. Чували ли сте за него?

Последва кратка пауза, преди онзи да отвърне:

— Не съм бил тук през 91-ва. Но знам кой е Уайтхол. Всички знаят.

— Има си хас.

— От няколко седмици сме засипани с искания за информация от пресата. Искате да говорите с професора му по физика? Със свещеника му? Изровихме дори един от съквартирантите му тук. Разполагаме с цял списък. С кого искате да започнете?

— Какво ще кажете за съквартиранта? Звучи ми добре.

— Значи с капитан Ърнест Уолтърс. Той преподава машиностроене. Само секунда и ще ви прехвърля.

Секундата отлетя, после се чуха три позвънявания и един ясен и отривист глас каза:

— Факултет по машиностроене. Капитан Уолтърс.

— Здрасти, Ърни — казах, сякаш бях от най-добрите му приятели. — Казвам се майор Шон Дръмънд. Адвокат съм и участвам в екипа по защитата на стария ти съквартирант Томас Уайтхол.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита той толкова подчертано учтиво, че думите му прозвучаха по-скоро като: „Ей, ние двамата всъщност не сме никакви дружки, тъй че защо не вървиш на майната си?“

— Ха-ха — засмях се аз, все едно не бях забелязал нищо. — Предполагам, че последните няколко седмици не са били лесни за теб, а, Ърни?

— И аз така мисля — отвърна хладно той.

Все още удържаше на моите попълзновения да се сприятелим. Това обаче нямаше да трае вечно. Мога да бъда доста очарователен, когато се наложи.