Брайан Хейг - Врагове по неволя

Бързо отидох до задната врата на джипа и я отворих за Катрин. Неслучайно смятат офицерите за истински джентълмени. Но преди да успея да реагирам, Кийт бързо се шмугна покрай мен и се качи в колата, като ме докосна по рамото и рече:

— Благодаря ти, скъпи.

Катрин се изкикоти и се настани на предната седалка. За мен оставаше да седна до Кийт. Искаше ми се да я удуша. Когато стигнахме до портала, стана ясно, че военните полицаи се бяха обадили предварително. Цял взвод южнокорейски полицаи за борба с безредиците в сини униформи вече разблъскваха демонстрантите, за да направят път за нашия конвой. От тълпата свирепо ни гледаха ядни, смръщени лица. Човек не би могъл да остане с впечатлението, че се намира сред приятели.

Пътуването до посолството ни отне малко под трийсет и пет минути. Пред портала му друг взвод от корейски полицаи разчистваше с палки и щитове пътя ни сред друга група протестиращи.

Слязохме пред парадния вход и младият лейтенант, който командваше конвоя, се приближи към нас. Казах му да ни изчака, докато свършим, и той с измъчена учтивост отвърна, че точно така смята да направи. Битълсби сигурно го беше предупредил какъв уставен задник съм.

След като охраната ни провери, взехме асансьора до четвъртия етаж и влязохме в приемната на посланика. Секретарката имаше продълговато оклюмало лице с дълъг и тесен нос и ни изгледа така, сякаш бяхме глутница помияри, които са дошли специално да се облекчат върху моравата пред нейната къща. Вдигна слушалката, натисна някакъв бутон и обяви, че сме пристигнали. След това вяло ни махна с ръка към вратата вляво от бюрото си.

Кабинетът на посланика приличаше на дворцова зала, а на тапицираните със златиста коприна канапета в ъгъла седяха двама мъже. Когато влязохме, те се изправиха. Може и да си въобразявам, но израженията им бяха леко гузни — или пък малко смутени, а може би донякъде развеселени. Или пък по малко и от трите.

Единият от тях беше полковник, както ставаше ясно от орела на пагоните му. Според табелката името му беше Дженсън. Беше на около петдесет и пет години, с късо подстригана сива четина, немигащи недоверчиви очи и прекалено дебели устни за такова тясно лице. Ако трябва да бъдем точни, в устата приличаше на пирана. Носеше и опознавателните знаци на офицер от юридическия корпус, разбира се, тъй като беше правният консултант на генерал Спиърс. Не приличаше обаче на адвокат. Приличаше на жесток възпитател в общежитие, който случайно е завършил право и все още изпитва отвращение към него.

Другият изглеждаше точно така, както си го представях: дипломат, ама от най-дипломатическите. Дипломатите и без това не са черешката на тортата, но за този можех да предположа, че изобщо няма да ми хареса. Вероятно наближаваше петдесет, черната му коса бе оформена със сешоар според последните модни тенденции, а там, където би трябвало да има поне няколко бели косъма, те тайнствено липсваха. Имаше изсечени черти и тъмни пронизващи очи, а горната му устна беше величествено и надменно извита.

На лявата си ръка носеше златния пръстен на възпитаник на Харвард, но нямаше брачна халка. Или наистина беше ерген, или прокламираше факта, че е свободен за приключения.

— Добре дошли — рече той с фалшива топлота, докато ни вземаше мярката.

Погледът му ме бръсна за една милисекунда, след това завистливо се спря на костюма на Кийт и накрая се наслади на Катрин в продължение на няколко дълги, сластни мига. Хе-хе, така му се падаше. Щеше да има по-големи шансове с Кийт.

— Казвам се Артър Брандуейт, временно изпълняващ длъжността посланик. Това е полковник Мак Дженсън, юридическият съветник на генерал Спиърс. Моля, седнете.

Плавният жест, с който ни посочи двете канапета, беше толкова очевидно елегантен, че най-вероятно го беше тренирал пред огледалото.

Изпонасядахме. Брандуейт и Дженсън отново се настаниха на своето канапе, а ние тримата се скупчихме срещу тях.

— И така — подзе Брандуейт, — полковник Дженсън ми съобщи, че вече знаете новината. Ужасно съжаляваме затова, но…

Той вдигна ръце, за да изрази колко много съжалява, но нищо не може да направи. Катрин не му обърна внимание.

— За какво пък съжалявате? Ние няма да предадем клиента си. Точка, край на изявлението. Той няма да бъде съден от корейски съд.

Брандуейт погледна към Дженсън с нетърпелив, раздразнен поглед, сякаш искаше да каже: „Какво става? Да не би да не са разбрали нещо?“ После се обърна към Катрин и заклати глава в престорен ужас.