Брайан Хейг - Врагове по неволя

Аз останах на стола си, като притеснено се питах какво ми се готви. Щом не искаше да има свидетели, значи нещата можеха да загрубеят. Той отново взе топката и започна да я стиска.

— Дръмънд, необходимо ли е да ти казвам, че нашите приятели във Вашингтон не са особено доволни от изпълненията ти тук?

А, ето какво било. Беше помолил цивилното лице да излезе, за да си говорим като войници на четири очи. Щеше да ми предаде съобщението, както се казва. Свих се на стола си.

— Не, ваша светлост, мисля, че и сам се досещам.

— Ти си адвокат по специални дела, нали така?

— Да, ваша светлост — отвърнах и зяпнах от изненада.

Току-що си признах, че бях адвокат по специални дела, назначен в таен съд, който се занимава със свръхсекретните дела на войници от така наречените „черни поделения“. Казано с други думи, това са поделения, чиито цели и задачи са толкова абсурдно тайни, че войската никога не би признала дори самото им съществуване. Всъщност тези поделения са много повече, отколкото обществото може да си представи — което пък само по себе си е парадоксално, тъй като обществото не би трябвало да знае за съществуването на каквото и да е подобно поделение. С едно очебийно изключение, разбира се — Делта Форс, най-прословутото и рекламирано несъществуващо поделение в историята.

Макар че войниците, които служат в черните поделения, са положили клетва никога да не говорят за работата си, когато се случи някой от тях да бъде обвинен в сериозно престъпление, повечето мигновено забравят за клетвата и започват да заплашват с публични разкрития, за да се сдобият с по-благоприятно съдебно решение. Освен това съществува опасността един публичен трибунал да разкрие информация, която застрашава националната сигурност.

Затова е сформиран отделен военен съд за специалните дела, където работя аз самият. Съдиите са подбрани един по един. Адвокатите и прокурорите — също. Всички имаме достъп до толкова нива на секретност, че изписването им би изпълнило няколко страници. Аз получих това назначение, защото бях служил в онзи отряд от специалните части, който е може би най-черен и специален от всички останали, а при една операция бях толкова тежко ранен, че с кариерата ми на пехотен офицер беше свършено. Тогава висшите началници решиха да ме изпратят да следвам право, а след това си платих за следването, като постъпих като адвокат в специалния съд.

Сигурен съм, че вече съжаляваха.

Съдия Бари Каръдърс не трябваше да знае всичко това, разбира се, защото самото съществуване на този съд беше пазено в тайна от Военния съд, както и от останалата част на човечеството.

— Дръмънд, служил съм четири години като прокурор в специалния съд — усмихна се той.

— Не го знаех — признах си.

— Беше преди доста време. Но не те задържах тук, за да си бъбрим за живота на специалните юристи.

— Не, предполагам. Задържахте ме, за да ми кажете да се стегна и да карам в правилната посока.

— Никога не съм попадал на дело, заради което да са избили толкова народ. Нали разбираш, че този военен съюз е на път да се разпадне?

— Това казват по новините.

— Новинарите не знаят и половината от историята, Дръмънд. Държавният секретар е тук в последен и отчаян опит да запази съюза. Лично аз не залагам много на него. Само да можеше да видиш посланията, които хвърчат между Сеул и Вашингтон. Грозна работа. И ако ти и мис Карлсън се появите в моя съд и започнете да се опитвате да докажете, че онзи хлапак Ли е бил гей, просто не чакайте последния американски самолет, за да отлетите от полуострова, защото нашите момчета вече ще бъдат натоварени на кораби и няма да мине много време, преди Чичо Ким от Севера да реши, че е време да прескочи на юг за едно дълго-дълго посещение.

— Ваша светлост, аз…

— Остави това глупаво „Ваша светлост“. И двамата знаем, че не водим разговор като двама юристи. Говорим си като мъж с мъж.

— Добре.

Погледът му се спря върху лицето ми. Замълча за миг, за да ми даде да разбера, че моментът бе решителен, после запита:

— Наистина ли вярваш, че Уайтхол е невинен? И не ме занасяй, Дръмънд. Аз не съм съдебен заседател. Няма нужда да ме убеждаваш. Искам прям отговор.

Не замълчах и не се поколебах.

— Вярвам, че е невинен по обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия. Предполагам, че по другите е виновен.

Той се облегна и продължи да ме гледа втренчено. Стори ми се, че иска да надникне в душата ми, за да разбере дали съм в състояние да кажа истината, или просто съм поредният лъжлив адвокат от защитата, лукав като лисица. Накрая кимна с едрата си глава и рече: