Брайан Хейг - Врагове по неволя

Както и да е, двамата вече стояхме пред вратата, която водеше към кабинета на полковник Бари Каръдърс. И двамата крачехме нервно насам-натам. Всъщност крачеше само Катрин, докато си преговаряше доводите наум. Аз по-скоро куцуках насам-натам с бастуна и тихичко ругаех, защото тялото ми копнееше да се върне в онзи инвалиден стол. Просто не исках съдията да ме види прикован към него, все едно бях инвалид. Исках да ме види с бастун, сякаш бях само отчасти осакатен. Типично мъжко разсъждение, какво да се прави.

Секретарката на съдията, която беше пристигнала в Корея заедно с него, усърдно пилеше ноктите си и не ни обръщаше внимание. В крайна сметка бяхме адвокати от защитата, а презрението на началника й към нашата порода очевидно беше заразително.

От време на време тя поглеждаше към мигащата червена лампичка на телефона си. Най-сетне лампичката изгасна. Това беше знак, че съдията е свободен и двамата с Катрин можем да влезем. Секретарката ни кимна ледено и ние предпазливо влязохме в бърлогата на лъва.

Първото нещо, което ми направи впечатление, беше колко е тъмно в стаята. Ама наистина тъмно. Щорите бяха спуснати, завесите — също, и единствената светлинка идваше от една малка настолна лампа, която очертаваше само фигурата, към която беше насочена — съдията.

Второто, което забелязах, беше че Бари Каръдърс е внушителен мъж. Някога беше играл като ляв краен защитник за „Нотр Дам“, а оттогава беше придобил още по-заплашителен вид. Беше чернокож — и като казвам това, имам предвид абаносово черен, с едро, широко лице и гъсти, рунтави вежди. Всичко останало в лицето му беше ъгловато — ръбест нос, коси очи и изсечени устни. Лицето му изглеждаше така, сякаш можеше да те насече на парченца. Човекът сатър.

Беше облечен със зелена униформена риза с къси ръкави и още в първия миг на човек му ставаше ясно, че здравата се занимава с тежестите, защото мускулестите му бицепси опъваха ръкавите до пръсване. Само един път да трепне, и щеше да му се наложи да ходи до военния магазин за нова риза.

— Седнете — рече той.

Не беше вежливо, нито пък гневно. Просто хладно.

Катрин седна на стола вдясно от мен. Аз се наведох напред, облегнат на бастуна, и несръчно се стоварих на мястото си. Каръдърс гледаше дясната си ръка и стискаше една от онези гумени топки за раздвижване на китката. Много бях доволен, че не съм на мястото на топката, размесвана в лапата му. Можех да видя как мускулите на ръката му до лакътя се свиваха и разпускаха.

Хвърлих едно око към Катрин. Държеше се. Поне доколкото можех да преценя. Като се има предвид призрачната тъмнина и самото присъствие на този мъж, с огромната му фигура и заплашително изражение, на мен просто ми се искаше да съм някъде далеч оттук. Катрин обаче успяваше да прикрие безпокойството, което изпитваше.

— Получихте ли молбата ми, ваша светлост? — попита тя твърдо, но учтиво.

— Вие ли сте онази млада дама, която организира и поведе вчерашната демонстрация? — отвърна Каръдърс, като нарочно не отговори на въпроса й.

Изразът „млада дама“ също беше много ефектен. Много снизходителен и изпълнен с превъзходство.

— Да, аз съм — призна Катрин с пресилена небрежност.

— Целта на демонстрацията беше да ме поставите в неудобно положение, нали?

— Съвсем не. Тя беше израз на публично възмущение от задържането на един невинен човек. Томас Уайтхол не е убил Ли Но Те и ако получа възможност, аз ще го докажа.

Дотук добре. Тонът на Катрин беше хладен, обективен и безпристрастен. Държеше на позицията си. Ситуацията ми заприлича на битката между Давид и Голиат.

— Петнайсет трупа в моргата — каза Каръдърс и се вторачи в юмрука си. — Пукнатина в петдесетгодишен военен съюз, която може би никога няма да зарасне. Публична обида и за двете нации. Не е лошо постижение за един работен ден, мис Карлсън. Как мислите?

Лицето на Катрин беше застинало неподвижно.

— Това трябваше да бъде мирна и законна демонстрация.

Съдията все още гледаше ръката си и стискаше топката все по-силно. Ръката му изглеждаше като сноп змии, които се плъзгаха нагоре-надолу в някакъв бавен танц.

— Генерал Спиърс ви е предупредил, нали? Било ви е казано, че нещата тук са твърде крехки. Какво ви стана? Не можахте да устоите?

Катрин отвърна с мълчание на тези въпроси. За тях нямаше отговори. Негова светлост беше вбесен до крайност и я поставяше на място. Честно казано, имаше пълното право да го стори. Независимо от ужасните последици, които нито Катрин, нито пък някой друг би могъл да предвиди, никой съдия не обича да бъде унижаван от изявления пред пресата и публични демонстрации. Тя бе размахала запалена клечка кибрит пред шашка динамит и сега динамитът й даваше да разбере, че това никак не му харесва.