Мат Хилтън - Жътваря

Докато Каин се измъкваше от укритието си, Рингтън стреля отново, заслепен, но изпълнен с решителност. Едната сачма обездвижи левия крак на Каин, а друга отскубна косми от главата му. В следващия миг обаче той се дръпна от огневата линия и отново посече Рингтън.

Разрязан до костта, Рингтън го ритна в корема и го блъсна назад, но Каин беше твърде способен боец, за да бъде победен толкова лесно. Вместо да се олюлее, за да запази равновесие, той остави инерцията да му позволи да се претърколи, веднага се изправи и отново се нахвърли върху Рингтън. Мъжът беше едър, силен и обучен да се справя с опасни противници, но неподготвен за упорития Тувал-Каин, Създателя на режещите инструменти. Жътваря.

Рингтън стреля отново, но сачмата мина през пространството, където Каин бе стоял преди секунда. Той вече беше на две крачки вляво. Рингтън се насочи към него и Тувал размаха ножа под дулото на пушката, почувства издайническото тупване на юмрука си върху корема му и разбра, че го е наръгал дълбоко. Завъртя острието под мишницата на Рингтън и уви свободната си ръка около врата му. После се отдръпна назад, извади ножа от корема му и преряза гърлото му, откъдето се изтръгна задавен стон. Каин го пусна. Рингтън се строполи по лице. Кръвта му се смеси с белия като тебешир пясък.

Най-после Тувал възкликна:

— Ха!

Рингтън потрепери в предсмъртна агония. Каин се усмихна, наведе се и измъкна пушката от ръката му.

Оставаше Джо Хънтър.

Трябваше да очаквам нещо подобно на онова, което виждах. Разказът на Уолтър за историята на Каин трябваше да ме подготви, както и снимките в компютъра на Харви, разпънатите скелети в пустинята и гротескните рисунки, изобразени върху скалите. Но нищо, което бях научил за извратеното съзнание на Каин, не ме беше подготвило за пещерата пред очите ми.

Помещението не беше голямо, по-малко от средна по размери всекидневна. Отсрещната стена беше на не повече от осем метра, а страничните — на пет метра. Каин обаче бе използвал мястото пестеливо.

На стените и тавана нямаше повърхност, по-широка от ръката ми, която да не е украсена с човешки черепи или тазови кости. Бедрени, раменни, лъчеви и лакътни кости образуваха странна мозайка. Спираловидни колони бяха наредени като граници, за да разделят безумните монтажи. Между човешките останки бяха разпръснати безброй събрани кости на убити по пътя диви животни. На тях бяха завързани не по-малко обезпокоителни ивици плат, откъснати от нищо неподозиращи хора. В далечния край на камерата преобладаваха човешки гръдни кошове, същински щитове с гербове. И там като живо въплъщение на лудостта на Каин беше шедьовърът му.

— Господи! Джон? — изхриптях аз и протегнах трепереща ръка. Краката ми отказаха да се движат. — Джон? — повторих.

Брат ми беше изложен като другите експонати на Каин, прикован към стената на пещерата с железни шипове, забити в ръцете. Гърдите му бяха обърнати към скалата. На врата му бяха омотани въжета, увити около черепа и закачени за кука на тавана. Главата му беше дръпната назад, така че да гледа нагоре. Ръцете му бяха разперени, а кожата на гърба — одрана и опъната под тях като демонични крила. Разбрах какво се е опитал да изобрази Каин. Той искаше Джон да бъде възприет като човек, умоляващ висш дух в небето над него. Низвергнат ангел, който се моли за божията милост.

Психолозите от ФБР бяха стигнали до заключението, че психопатът може би се опитва да изкупи вината си, че е убил семейството си. Вероятно Джон представляваше демона Мартин Максуел и молеше Господ за прошка. Може би никога нямаше да разберем истинския смисъл и всичко беше плод на извратено съзнание.

Стъписа ме не само позата. Тувал бе оголил плътта на гърба на Джон, така че мускулите да се виждат, и това беше ужасно, но не беше най-лошото. Най-потресаващото беше, че в Джон трептеше живот.

Отново имах чувството, че съм уловен в моментална снимка. Вечността се измерваше с един удар на сърцето.

И после неволно тръгнах.

В един миг стоях на прага, а в следващия държах главата на Джон между дланите си. Зиг-зауерът ми лежеше в пясъка в краката ми, забравен в стремежа да помогна на брат си. Всичко в ума, сърцето и душата ми беше съсредоточено да дам на Джон мъничко утеха с присъствието си. Той не беше в съзнание, не и в традиционния смисъл на думата. Мърдаше и мяукаше като котка. Казах му да мълчи. Не исках да гледам раните му, но очите ми неумолимо се стрелкаха към блестящата кръв по осакатеното му тяло. Присвих ги, за да не виждам ужасяващия образ, но знаех, че е късно. Чудовищното обезобразяване вече се беше запечатало в паметта ми и се опасявах, че ще го виждам всеки път, щом затворя очи.