Мат Хилтън - Жътваря

— Мили Боже!

Чух думите, но не бях сигурен кой ги произнесе — Ринк или аз. Може би и двамата.

Стрелбата в цел се основава и изцяло на естествената поза на тялото и вродената реакция да вдигнеш пистолета и да стреляш, когато се появи опасност, но щом се изправих пред онова сатанинско изчадие, реакциите ми изневериха. Зиг-зауерът се спусна безполезен до тялото ми.

Ринк се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Хънтър… трябва да действаме. Не можем да позволим на това проклето нещо да ни извади от равновесие.

— Няма да му е трудно — отвърнах с дрезгав глас.

Скова ме парализа и трябваше да положа усилия да се отърся от вцепенението. Направих го, като издишах насъбралия се в мен страх.

— Какво е това, по дяволите? — зачуди се Ринк.

Отново погледнах привидението в мъглата. Срещу мен се хилеше човешки череп. Сега обаче видях, че в хлътналите очни ябълки няма живот и от разположените на голямо разстояние един от друг зъби не капят лиги. Беше имитация, а артистичното безумие на Каин му придаваше илюзията, че е жив. Черепът беше закрепен на прът, забит в пясъка. Върху дървен кръст беше преметнато окъсано одеяло, за да прилича на безплътно тяло. Ръцете и раменете от сбръчкана кожа и сухожилията, които скрепяха костите, бяха завързани за други кръстове, скрити под одеялото. Потреперих.

— Това е предупреждение — най-после успях да промълвя. — Или пазач. Мисля, че го намерихме, Ринк.

— Няма шега.

Отново чухме музиката. Този път беше резониращо свистене. Пристъпих по-близо до скелета. Музиката се разнасяше от костите му. Дупчиците по лъчевите и лакътните кости бяха представата за флейта на маниака. Щом се усилеше, вятърът развяваше одеялото и се произвеждаше дрънчене като на камбанки. Дръпнах одеялото и видях безброй малки кости, завързани за връвчици.

— Кучият син е абсолютно смахнат — обади се Ринк.

Вървях, без да съм в състояние да откъсна очи от призрачния силует. На кого ли бяха принадлежали костите? Имаше ли някъде семейство, което и до ден-днешен се надяваше, че любимият им човек ще се върне в някое ясно утро и ще заяви, че всичко е наред и е трябвало да замине за малко, но вече е тук? Заклех се, че ще се погрижа за завръщането на останките му и лично ще ги занеса в дома му. Денят нямаше да е ясен, нито хубав, но човекът щеше да се прибере у дома.

Както и другите дванайсет скелета, които видяхме, докато вървяхме.

Сатанинска тринайсетица.

Всички бяха поставени в подобни пози като първия, завързани за колове и с тела, направени от одеяла. Някои бяха легнали, а други, нагласени така, че да създадат илюзия за полет. Два скелета бяха завързани заедно, сякаш танцуваха бавен валс. Каин наистина беше абсолютно смахнат. И опасен като гнездо на отровни влечуги. И също толкова коварен.

Вървяхме из амфитеатъра и с всяка крачка страхът ми се засилваше. Запитах се дали не сме закъснели и Джон вече е разпънат като безумен символ на лудостта на Каин.

Малките кости, разпръснати по пясъка, ме накараха да се отвратя още повече от Каин. Много от тях бяха останки от дребни животни и птици, паднали от небето, но тук-там забелязах кости от човешки пръсти, подаващи се от гробовете, сякаш си проправяха с нокти път към отказания им отвъден живот. Ринк също изглеждаше обезпокоен. Не знаех каква ми е „физиономията“, но бях сигурен, че ако приятелят ми ме погледне, ще види, че и аз се страхувам.

Вятърът се усилваше. Мъглата, която не беше истинска, а образувана от частици от алкалната пустиня, разнасяни от вятъра, се диплеше на талази около нас. Влизаше в устата и ноздрите ми и ме караше да присвивам очи. Отвсякъде се чуваше тракане на кости, придружено от смразяващо кръвта свирене на кавал. Съдейки по „оркестъра“, в долината имаше много повече разпънати трупове, отколкото бяхме видели. Имах ужасяващото чувство, че пустинята е образувана от частици от кости. Задавих се и се изплюх. Идеята беше абсурдна, но пак си го представих. Вдигнах ризата пред лицето си като защита срещу вдишването на праха на мъртъвците.

— Хънтър — прошепна Ринк. Беше приклекнал вляво от мен и бе насочил пушката си към нещо, което не виждах.

Спрях и също приклекнах. Ринк посочи нещо, но не можех да го видя заради движещата се завеса от пясък. Заклатушках се като паток и се приближих до него.

— Там — добави той.

И когато ветрецът разкъса мъглата, съзрях грамадно скално образувание, издигащо се сред пустинята като руини на митичен замък. Скалите бяха бели като пясъка и зловещо блестяха като фосфор на фона на нощното небе. Щом амфитеатърът някога е бил дъно на океан, тогава скалите бяха на милиони години, древно доказателство за вулканична активност, разбило морското дъно в апокалиптичен катаклизъм. Две още по-зрелищни образувания точно пред нас отбелязваха пукнатина в скалите. Този път наистина бяха пазачи.