Мат Хилтън - Жътваря

— Влизай — прошепна Каин.

— Не — задъхано отвърна Джон.

— Да. — Убиецът го блъсна и Телфър политна към лепкавия мрак.

Каин влезе в подземната пещерата весело и с повишено настроение. Стигна с подскоци до най-близката лампа, намери газовата запалка до нея и запали фитила, който хвърли виещи се отблясъци по стената. След това извади от джобовете си костите, събрани по време на последното си пътуване. Купчината беше голяма. Сложи ръце на кръста си и огледа пространството пред себе си.

— Какво ще кажеш, Джон? Мислиш ли, че Ювал ще бъде доволен?

Телфър се беше свил на кълбо на земята и бе закрил с ръка лицето си, но Тувал видя, че бялото на очите му отразява светлината на лампата. Джон огледа помещението, изпитвайки смесица от любопитство и отвращение. Зениците му приличаха на точици в пожълтял сняг. Да, Тувал-Каин реши, че Телфър е силно впечатлен.

— Напомни ми да не инвестирам във ваканционна вила за почивка тук — обади се Ринк. — Може да е трудно да я дам под наем през зимата.

— Ще бъде трудно през всеки сезон.

Пустинята Мохаве заема повече от петдесет и седем хиляди квадратни километра и граничи с Калифорния и части от Аризона, Юга и Невада. Не исках дори да гадая къде се намираме в момента. Само се радвах, че имаме превоз. Ако трябваше да вървим там през деня, не бих заложил много на шансовете ни да оцелеем.

Мохаве не беше пустиня в истинския смисъл на думата. Не се състоеше от километрични дюни като Сахара, където бях преди няколко години. Но от един поглед към попарения пейзаж разбрах, че е също така суха.

Изкачвахме се все по-високо в хълмовете. Нощното небе бе разкъсано на хоризонта от странни очертания, които знаех, че са късолистни юки. Във въображението ми те наподобяваха безформени великани, които ни махаха да посрещнем участта си. Пътят вече беше само спомен и Ринк следваше едва забележимите дири, оставени от доджа на Каин върху земята.

Денем в района беше горещо, а посред нощ температурата спадаше драстично ниско, когато насъбралата се през деня жега се излъчваше от скалите и чакъла и затопляше въздуха. Но въпреки че отоплението в джипа беше пуснато почти на максималната степен, почувствах хладни тръпки. Потреперих и усетих, че инстинктивно се свих. Ринк ме погледна.

— Добре ли си, Хънтър?

Измънках утвърдително.

— Всичко ще мине гладко, запомни ми думите.

— Добре съм, Ринк — уверих го. — Само имам чувството, че някой ходи по гроба ми.

Той се умълча. Може би думите ми бяха прекалено пророчески и не му харесаха. Съсредоточи се да насочва джипа нагоре по склона към проход във възвишенията, отбелязан от две огромни назъбени канари. Приближихме се до върха и той се обърна към мен.

— Никой друг освен Каин няма да умре.

Въздъхнах.

— Дано си прав и всичко свърши тази нощ.

Погледнах го. Той се закашля.

— Играта на Каин свърши, Хънтър. Тази част ще приключи, но останалото?

— Кое? — попитах, но въпросът беше риторичен. Ринк имаше предвид Джон, Луиз Блейк, Петоски, Хендриксън, Уолтър, Тайните служби и жертвите на Жътваря и семействата им. Каин може би щеше да умре тази нощ, но колко дълго щеше да продължи шумотевицата след това? Освен жертвите му имаше и други убити, по-точно главорезът, застрелян в дома на Луиз, и другият, когото премахнах в къщата на плажа. Как щяха да бъдат решени тези инциденти?

— Ще бъде нещо като цирк с три арени — добави Ринк. — Можем само да се надяваме, че няма да заприличаме на проклети клоуни.

Поклатих глава.

— Уолтър ще се погрижи това да не се случи. Както и за изчезването на главореза, когото очистих.

Ринк изсумтя. Вече бяхме разговаряли на тази тема, но очевидно изпитваше безпокойство по този въпрос. Вместо да утежня неловкото положение, аз се втренчих напред. Двете гигантски каменни колони се извисяваха застрашително. На кървавочервения фон на небето те приличаха на монолити, камъни, отбелязващи гробниците на великани близнаци. И трябваше да минем между тях.

Докато карахме между огромните чукари, заключих, че току-що сме стигнали до точката, откъдето няма връщане назад. Вярно, това беше клише, но и истина. Проверих още веднъж оръжията си. Бяха готови както преди няколко минути. За миг се запитах дали ще бъдат достатъчно.

Зад скалните порти имаше равно пространство от пясъчник. Пластовете вкаменен пясък полегато се спускаха към хоризонта. Преди милиони години районът е бил дъно на праисторически океан, гъмжащ от причудливи и изумителни форми на живот. Сега обаче, далеч над настоящото морско ниво, необятната скалиста пустош беше лишена от живот. Там се движеха само пясъчни вихрушки, леки ветрове, които подемаха и завъртаха частици пясък над безчувствената земя.