Мат Хилтън - Жътваря

Беше странно, че Тувал-Каин продължава да обсебва мислите ми. Как психопат като Мартин Максуел бе успял да заблуди строгата процедура на подбор в Тайните служби? Как бе съумял да скрие истинската си същност на извратен убиец и да се представи за нормален?

И не само това, но и за съпругата и децата си той е бил олицетворение на семеен баща. Какво ли е минало през ума им, когато най-после бяха видели истинския му облик?

Какво си е представял отдавна изчезналият му брат, когато са се срещнали? Че ще наваксат за миналото, ще играят билярд заедно, ще изпият по няколко бири и ще станат близки приятели? Сигурно изобщо не е подозирал, че ще свърши като овъглен труп в непозната къща и духовете на съпругата и децата на Каин ще му правят компания.

— Пак го правиш — подхвърли Ринк.

Погледнах го. Той ме стрелкаше с очи, без да отклонява вниманието си от черния път.

— Какво?

— Онова изражение.

— Какво изражение?

— Изражението, което показва, че не се тревожиш какво ще стане. Придобиваш го на всяка мисия.

— Тревожа се, Ринк.

— Не ти личи — отвърна той и после смени темата: — Внимавай, Хънтър. Фаровете току-що угаснаха.

Взрях се в мрака отпред. Не видях фаровете на доджа. Отдавна ни се присмиваха и внезапното им изчезване донесе лоши предчувствия, все едно се отвори пропаст и дяволът се върна в ада и ни се изплъзна.

— Мислиш ли, че е спрял? Може би се готви да избяга. — Ринк отново ме погледна, а после се втренчи в пътя.

— Не. Кара без фарове. Иска да вземе преднина и да ни устрои засада.

— Тогава е време да поиграем на „Хвани ме“.

Джипът се стрелна напред, като подскачаше по по-високите бразди и профучаваше през по-малките дупки. В джантите се удряха и тракаха камъчета и чакъл.

Преследването започна сериозно.

Проверих зиг-зауера си. Беше пълен. В колана ми бяха затъкнати два резервни пълнителя. Протегнах ръка надолу и докоснах дръжката на сгъваемия боен нож, пъхнат в ботуша ми. Подозирах, че камата ще бъде избраното оръжие, когато най-после се изправех очи в очи с убиеца.

Звездите блещукаха на небосвода над нас. Насред дивата пустош небето изглеждаше безкрайно и звездите се открояваха ярко. Сенките бяха тъмни и пясъкът и чакълът леко блестяха. Не можех обаче да се наслаждавам на красивия нощен пустинен пейзаж и не му обърнах повече внимание. Как можех да мисля за красота, когато преследвах нещо толкова грозно и отблъскващо като Тувал-Каин?

Погледнах нощното небе поради друга причина. Докато използвахме техниката, осигурена от Уолтър, не се съмнявах, че и ние сме следени също толкова старателно. Не идваха с коли, а разполагаха с хеликоптери, вероятно дори самолети „Стелт“ високо в небето, за да наблюдават маршрута ни. Не си направих труда да се опитам да ги видя. Хеликоптерите летяха без светлини и е невъзможно да забележиш шпионски самолет, движещ се на голяма височина.

— Щом намерим Каин, ще го премахнем бързо.

— И аз така смятам — отвърна Ринк.

— Главорезите на Уолтър ще дойдат — добавих.

— Няма да се опитат да ни попречат.

— Знам. Ще дойдат да почистят и да се уверят, че всички следи са заличени. Не искам Джон да попадне в ръцете им. — Погледнах го изпитателно и той кимна. — Ще направят така, че Джон да изчезне. Може би дори и ние ще изчезнем.

— Само да се опитат, проклетите задници.

Отново насочих вниманието си към пътя отпред.

Равната земя отстъпваше пред възвишения. Сенките станаха още по-черни, сякаш огромна стена се издигна през пустинята.

— Имаш ли представа къде сме?

— Не — отвърна Ринк.

Включих джипиеса и се вгледах в слабо осветената карта на екрана. Мрежата от преплетени линии показваше, че теренът е станал по-планински. Пътят не беше отбелязан на картата, но това не ме изненада. Оставих устройството между предните седалки.

— Продължавай напред. Изглежда, сме се отправили към онези хълмове.

Ринк изпълни инструкциите ми, но след не повече от четиристотин метра аз ударих по таблото и му заповядах да спре. Извих врат, огледах какво има встрани от пътеката и отворих вратата да сляза. Ринк ме погледна учудено, но не му обясних нищо.

Хукнах обратно по пътя, после забавих крачка и спрях на двайсетина метра от нещо, което бях забелязал да се подава от изсъхнал храст.

Ослушах се.

Нищо не помръдваше. Чух само гърленото бръмчене на джипа зад мен и пулсирането на прииждащата кръв във вените ми, но не продължих по-нататък. Останах неподвижен и с периферното си зрение огледах сенките.