Мат Хилтън - Жътваря

— Все едно сме кацнали на Марс — отбеляза Ринк.

Стана ясно, че се намираме върху масивно плато.

Предупредих Ринк и настоях да намали. Нещо в цвета на нощта отвъд полезрението ни ме накара да се замисля. Имах чувството, че стоим на ръба на света и една непредпазлива крачка ще ни запрати във вечността.

След по-малко от минута се оказах прав. Ринк спря. Двамата се наведохме напред, протегнахме вратове и се вторачихме в забулената в мъгла долина пред нас. Спогледахме се. Ако Ринк не бе ударил спирачки, щяхме да паднем от шейсет и няколко метра и да срещнем смъртта.

— А сега накъде? — попита той.

— Където и да е, само не напред — отвърнах и двамата се засмяхме.

Внимателно, за да не се плъзнем над ръба на скалата, Ринк зави наляво и сетне потегли предпазливо като внезапно ослепял човек. Гладките скали се осеяха с дълбоки пукнатини и той зави обратно, и потеглихме по пътя, по който бяхме дошли. В тъмнината застрашително се появиха странни очертания. Едва когато минахме покрай тях, осъзнах, че се движим между каросериите на изгорели превозни средства. Бяха предимно каравани. Тук-там имаше по някой микробус. Шофьорите им, изглежда, бяха станали жертви на Каин. Малко по-нататък видяхме доджа. Веднага стана очевидно, че колата е изоставена. Двете предни врати бяха отворени и лампата вътре светеше с жълт блясък в мрака.

Нищо не помръдваше в автомобила. Каин можеше да е легнал на задната седалка и да ни чака да направим грешката да подадем глави вътре и да ни застреля. Или се криеше зад колата. Отхвърлих и двете вероятности.

Нямаше да бъде забавно.

Той не ни беше довел чак дотам само за да ни застреля, докато сме на открито. Жътваря планираше много по-интересна игра.

И все пак трябваше да проверим. Щяхме да приличаме на аматьори, ако не бяхме погледнали и Каин изскочеше и ни застреляше в гръб, докато отминаваме.

Стигнахме на петнайсетина метра от доджа и слязохме от джипа. Извадихме оръжията си и Ринк тръгна наляво, а аз — надясно. Приближих се до предницата на доджа, а Ринк заобиколи отзад.

— Няма никого — едновременно произнесохме и двамата. Насочих пистолета си към вътрешността на колата, а приятелят ми се вмъкна вътре и огледа задната седалка.

— Ела да видиш нещо, Хънтър.

Направих го и изпъшках. Задната седалка беше прогизнала от кръв, което показваше, че на Джон не му остава много време на този свят.

Продължих да се взирам в кръвта, а Ринк провери багажника и установи, че е заключен. Каин нямаше да изскочи оттам, докато бяхме с гръб. Ринк се върна при мен, привлече вниманието ми и посочи напред.

Разпилените встрани камъни отбелязваха, че някой е минал оттам. Както и капките кръв, които блестяха в тъмното върху светлата повърхност.

Тръгнахме отново, на разстояние десетина крачки един от друг, и на не повече от стотина метра от паркирания додж стигнахме до скала. Приближихме се до ръба и видяхме, че бездната долу не е празна. Скалата се спускаше на повече от шейсет метра към наклонен насип от шисти и пясък, а по-нататък ставаше равна и се превръщаше в нещо като създаден от природата амфитеатър, който се простираше, докъдето погледът ми стигаше. Имаше формата на бяла голяма купа. Отгоре бе надвиснала гъста мъгла, досущ множество привидения. Избелената от слънцето котловина напомняше само на едно — издълбаната, куха вътрешност на човешки череп. Подсвирнах тихо. Ако Каин можеше да нарече някое място свой дом, това беше най-подходящото.

Силуетите ни се очертаваха на ръба на стръмния склон и представляваха лесна мишена. Отстъпихме назад.

— Ей там, изглежда, има пътека надолу — посочи Ринк. — Сигурно са минали по нея.

Видях пукнатината в земята и кимнах. Приближих се и надникнах над ръба. От бегъл поглед вероятно нямаше да забележа изсечените стъпала, водещи надолу по скалата, но търсех точно тях. Каин бе идвал тук много пъти. Стъпалата бяха свидетелство за това.

— Спускам се — казах аз на Ринк и без да чакам отговор, тръгнах.

Стъпалата не бяха толкова стръмни, колкото изглеждаха, и не беше нужно да си пъргав като планински козел, за да слезеш по тях. Запитах се обаче как, натоварен с Джон, Каин е успял да го направи, без да се спъне и да отнесе и двамата към смъртта. Мисълта ми вдъхна уважение към способностите на този тип.

Напомних си, че той е бивш добре обучен агент на Тайните служби и вероятно е твърд като камък под непретенциозната фасада. Трябваше да призная, че е изключително смел и решителен. Нямаше да бъде лесно да го убия в ръкопашен бой, въпреки че такова беше намерението ми.