Мат Хилтън - Жътваря

Това сигурно беше убежището на Каин. Краят на играта скоро щеше да започне и ние имахме билети на първия ред.

Взет поотделно, всеки от двамата мъже беше страховит противник. Заедно, Каин не мислеше, че ще ги победи. Единственият му шанс беше да ги раздели и да използва лоялността им един към друг срещу тях. Веднага разбра за тази им слабост. Те бяха безстрашни воини, но никой не искаше да умре или да загуби приятеля си. От друга страна, той не страдаше от такива угризения и беше готов да умре, за да постигне целта си. И в света нямаше човек, за когото да му пука. Премахнеше ли единия, другият щеше да направи пауза и тогава щеше да убие и него.

Такъв беше планът.

Но можеше ли да бъде сигурен?

Джо Хънтър и Джаред Рингтън надминаваха и най-коравите войници. Подготовката им… не, обучението им се беше погрижило за това. Може би бяха преминали нормалните психични и физиологични реакции към смъртта на приятел, които гарантираха, че ще спрат и най-непреклонния воин. Вероятно като самия Каин бяха стигнали до нивото на свръхпрофесионализма и можеха да се издигат над простосмъртните хора и да се реят над моретата от хаос, където „естественият“ ред на съществуването означаваше, че нищо не е такова, каквото изглежда. Тувал обитаваше това владение. Ами, ако двамата бяха постигнали същото ниво на съзнание и след всичките тези години най-после бе намерил достойни противници, съперници за титлата Принц на хаоса?

Той се подсмихна, но внимаваше да не вдига шум, за да не издаде скривалището си.

Никакъв шанс. Тувал-Каин беше единственият достоен да претендира за това отличие. Двамата мъже бяха претенденти за трона. И като повечето претенденти за царско величие, щяха да загубят главите си в резултат на абсурдното си преследване.

Застанах на прага на владението на Каин, разколебан от глупостта да вляза, без да съм разузнал района. Съзнавах, че времето е от изключително важно значение. Джон беше в страшна опасност и вероятно му оставаха само няколко секунди да живее, а аз се двоумях на входа на камерата, където го изтезаваха. И все пак свръхестествената дарба да съзирам пепелянка в тревите крещеше и трябваше да й обърна внимание. Пренебрегнех ли я, това можеше да означава смъртта на брат ми.

Налагаше се да избирам между своята безопасност или Джон, а нямах много възможности. Джон разчиташе на мен да го спася, но ако ме убиеха, нямаше да му бъда от полза. Ако изчаках, той щеше да бъде мъртъв.

Ако нахлуех, Джон пак можеше да умре. Трябваше да направя нещо.

Пристъпих напред.

Ринк ме последва. Знаех, че Каин няма да ме нападне от тази посока. Ринк, от друга страна, ме използваше като буфер, в случай че Тувал решеше да ни атакува от скалите. Вървях бавно, с насочен пистолет. Оглеждах пространството за признаци на живот. От време на време поглеждах нагоре.

Над мен се извисяваха скали. Бяха стръмни и не вярвах, че Каин е могъл да ги изкатери, но много войници бяха загубили живота си заради недоглеждане какво се спотайва над полезрението им. Мнозина безумци във Виетнам бяха изненадани от примка, спусната отгоре или задушаване между краката на убиец, скочил от надвиснал над тях клон. Бойното изкуство вие тво дао се основава именно на тази предпоставка. И аз не бях готов да стана негова жертва.

Знаех, че приписвам на Тувал повече качества, отколкото вероятно притежаваше, но в мига, преди да го срещна в битка, трябваше да предположа, че е способен на всичко. В моя занаят да подцениш противника, означава да поканиш смъртта.

Двата каменни стража сякаш ме наблюдаваха. Бяха по-големи от скелетите, покрай които минахме, и по-застрашителни с черепите си от бизони и тромави силуети от дрипи и кожени ремъци. Приличаха на същества от роман на Толкин — подобни на химери демони, пазители на портите на подземното царство.

Стигнах до утъпкана пътека, водеща към средата на скалното образувание. Пукнатината в скалата беше създадена от природата, но тук-там открих доказателства, че Каин е разширил входа с чук и длето. Освен това бе отбелязал присъствието си със странни символи и пиктограми, заимствани от картините на Йеронимус Бош. Като си припомня случая, мисля, че рисунките върху скалната повърхност изобразяваха историята на убийствата му. В онзи миг обаче не можех да обърна повече внимание на откачения му разказ. А може би трябваше да го направя, защото вероятно щеше да ме подготви за онова, което ми предстоеше да видя.