Мат Хилтън - Жътваря

— Господи! — изстенах отново. Противно на логиката, молитвата бе за моята простосмъртна душа. Нежно погалих главата на Джон и този път той реагира.

Изпищя.

Дръпна се от мен и пак изпищя.

— Джон, всичко е наред. Аз съм, твоят брат Джо.

Джон продължи да се дърпа и за секунда помислих, че се съпротивлява срещу присъствието ми, сякаш с отсъствието си, когато се нуждаеше от мен, аз бях виновен, че Каин му е причинил тези страдания. Откровено казано, го разбирах. В онзи миг и аз си помислих същото.

— Джон. Джон. — Не можех да намеря думи да го утеша, да го уверя, че всичко ще се оправи, че съм там и няма да позволя на звяра да го нарани повече, че ще го спася и ще намеря лекар, но бях безпомощен. Извърнах лице и оставих отчаянието ми да се освободи в изтерзан вой на гняв и омраза. През цялото време държах Джон, за да съзнава ако не друго, то поне присъствието ми.

Притиснах лице в рамото му. Говорех му, макар че не си спомням думите си, които всъщност бяха само приглушени, глупави, изтъркани изрази, произнесени между разтърсващи ридания.

Най-после дойдох на себе си. Протегнах ръка и дръпнах железния гвоздей, забит в лявата му китка. Пиронът беше хлъзгав от кръвта и не можах да го хвана здраво. Същото беше и с онзи вдясно, затова започнах да размотавам въжетата около главата му. Разбрах, че не са синтетични, а органични — изсушени сухожилия, отрязани от предишни жертви. Бяха жилави и се отстраняваха трудно, но успях да ги развия и главата на Джон клюмна на рамото му. От крайчеца на устата му потече слюнка. Очите му се завъртяха към мен.

Издръжливостта на човешката природа е забележителна. Джон не само беше жив, но и бе запазил разсъдъка си.

— Джо? — дрезгаво промълви той.

— Да, Джон. — Едва не се разплаках отново. — Аз съм, Джо. Дошъл съм да ти помогна…

И в същия миг чух стрелба.

Завъртях се, взех пистолета си и го насочих към входа. Изстрелите се разнесоха отвън. Реших, че Ринк убива Каин или убиват него. Направих три крачки и се обърнах към Джон.

— Всичко ще бъде наред, Джон — обещах. — След малко ще се върна за теб.

— Не — изстена той. — Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново…

Потреперих от колебание. Ринк се нуждаеше от мен. Джон също. Не можех да реша кой се нуждае повече от мен. И после военната ми подготовка надделя и ми напомни, че има само един начин да реша дилемата.

— Ей сега ще се върна. Обещавам.

Тръгнах към стъпалата, водещи извън пещерата. Трябваше да я отбранявам. Ако Каин бе убил Ринк, тогава щеше да ме държи затворен там, без друга възможност за избор, освен да гледам как брат ми умира. Ако имаше вероятност да оцелее от тежките си рани, Джон се нуждаеше от незабавна медицинска помощ и нямаше да я получи, ако стоях със скръстени ръце.

Стигнах до стъпалата и отново чух стрелба. След секунда се разнесе още един изстрел, последван от тишина. Забързах нагоре, като прескачах по три стъпала наведнъж, излязох на нощния въздух и затаих дъх.

Потърсих мишени, но не открих нито една и веднага се отправих по посока на тясната пукнатина в скалите.

Пролуката беше тъмна, но ми се стори, че забелязах движение, и инстинктивно натиснах спусъка. Някой отвърна на изстрела ми. Усетих свистенето на куршума, който прелетя покрай главата ми. Залегнах, претърколих се, изправих се на коляно и отново стрелях. Ответният куршум разкъса плата на лакътя ми. Не му позволих да ме спре и продължих да стрелям. Надявах се, че поне единият от шестте патрона, изстреляни в бърза последователност, ще улучи Каин. Чух го, че изпъшка и изруга, и разбрах, че съм го уцелил.

Всеки би предположил, че мигновено ще изпитам задоволство, но не беше така. Бях твърде зает да оцелявам. Легнах по корем, изстрелях останалите два патрона в пистолета и бръкнах в колана си да извадя нов пълнител.

Движението беше отработено и го правех за по-малко от две секунди, но въпреки това е изненадващо какво голямо разстояние може да измине един решителен човек за същото време. Докато слагах пълнителя в зиг-зауера, Каин се нахвърли върху мен от мрака, разпръсквайки облаци пясък.

Прицелих се и стрелях.

Куршумът го улучи в лявата ръка, откъдето бликна учудващо тъмна кръв на фона на белезникавите скали зад него. Той обаче не трепна, стреля и продължи да бяга.

Куршумите надупчиха земята пред мен и ме изпръскаха със солен пясък. Левият ми прасец пламна, изсумтях и пак стрелях. И този път Каин се преви на две, макар че и това не го спря. Той прескочи невидимата бариера, проправена в пустинния въздух от куршума ми, хвърли се върху мен и ме повали на земята.