Мат Хилтън - Жътваря

В схватките обаче думата „щеше“ се нарежда до „трябваше“ и „можеше“. Разбрах го едва тогава. Убиецът не видя, че Ринк прекрачи прага зад него. От корема на приятеля ми течеше кръв. Имаше дълбоки разрези и на брадичката, и на ръката, и на лицето му беше засъхнала кръв от друга рана на челото, но в горещия му като пещ поглед пламтеше живот.

Каин се поколеба, сякаш нещо в изражението ми го предупреди. Спря, обърна се и видя Ринк.

— Хвърли проклетия нож — изрева Ринк, вдигна пистолет и се прицели в лицето му.

Тувал се изсмя.

— Намерил си пистолета ми? Чудех се къде ли съм го изпуснал.

— Хвърли ножа — повтори Ринк и пристъпи по-близо, без да го изпуска от прицел.

— Съжалявам. Не мога да го направя.

— Хвърли го или ще пръсна шибания ти череп.

— Изненадан съм, че си жив — отбеляза Каин, сякаш наистина го интересуваше. — Мислех, че съм те изкормил. — Той всмукна въздух през зъби, когато видя, че гърлото на приятеля ми е непокътнато. — Не разбрах, че си се предпазил с ръка. Предполагам, че това ще ме научи да не бързам, а?

— Не си играй с мен — предупреди го Ринк. — Знам какво се опитваш да направиш. Мислиш ли, че ще ме наръгаш с това джобно ножче, преди да те надупча?

Тувал погледна към мен. Лицето му разцъфна в злорада усмивка.

— Мисля, че ще мога да го направя, Рингтън.

И тримата знаехме, че в пистолета няма патрони.

— Застреляй го, Ринк — извиках аз.

Той натисна спусъка.

Ударникът изтрака в празния патронник.

Това обаче беше достатъчно. Залитайки, Каин тръгна към Ринк. В същия миг аз пристъпих към действие. Протегнах ръка към земята, сграбчих първото нещо, което пръстите ми откриха, и с всичка сила забих назъбения край на човешкото ребро в меката вдлъбнатината на гърлото му.

Резултатът беше светкавичен. Тувал потрепери. Запрепъва се към Ринк, който вече се нахвърляше върху него. Хванах лявата му ръка, а Ринк изви дясната и изби ножа от пръстите му. Каин се завъртя към мен. Очите му бяха широко отворени, сякаш бе изпаднал в религиозен екстаз. Устата му също беше широко отворена, но не издаваше звук, а само клокочене. Лицето ми беше каменно и безизразно, когато извадих бойния си нож от плътта му.

Можехме да го наръгаме многократно, да го разрежем и да го подложим на същите мъчения, които бе причинил на жертвите си, но не се поддадохме на първичните си инстинкти. Вместо това обаче направихме нещо неизмеримо по-жестоко. Оставихме го да изстрада позора на бавна и болезнена смърт. И на прозрението, че е погубен от собственото си себелюбие. Ако не се беше насладил да покаже трофеите, взети от жертвите си, Тувал щеше да ме остави без оръжие. Той обаче трябваше да страда в последните минути на живота си от мисълта, че е объркал нещата.

Каин падна на колене и се втренчи в лицата ни. Двамата с Ринк се ухилихме. Като по чудо убиецът намери сили да се усмихне. Не се бояхме от лудостта му. Той беше жалък и го съзнаваше.

Каин изхлипа и умолително протегна ръка към мен. Поклатих глава. Треперещите му пръсти докоснаха реброто, стърчащо от гърлото му. От дупката шуртеше кръв.

Погледът му беше красноречив.

— Да, Жътварю — рекох. — Каквото посееш, това ще пожънеш.

Тувал-Каин се засмя за последен път на иронията в думите ми.

Точно както подозирах, Уолтър пристигна като знаменитост на холивудски купон. Няма шоу без кулминационна точка. Влезе в пещерата едва когато командосите му дадоха разрешение, че е безопасно. Лекарите слагаха Джон на носилка, закачаха му система и го дупчеха с всевъзможни инжекции.

Седях на пясъка и гледах всичко това със странно чувство на разсеяност.

Около Ринк и мен също се суетяха медици, но не им обръщах внимание, а наблюдавах онези, които се бореха да спасят Джон. Забелязах само Уолтър. Не се тревожех, че някой от нас ще бъде погребан в пръстта, както си бях помислил. Той прояви разбиране. Показа благодарността си. В противен случай въоръжените специални части нямаше да позволят достъп на медицинския екип, а щяха да ни застрелят на място.

— Защо се забави? — попитах.

Уолтър застана до мен. Дори бащински ме потупа по рамото, но не откъсваше очи от Каин. Бяхме го оставили така, както бе издъхнал, прегърбен на колене, с ръце, скръстени в скута, и глава, увиснала на гърдите. С изключение на кръвта, която капеше от него, той приличаше на човек, който се моли на Бога.

— Не исках да ви притеснявам — отвърна Уолтър. — Това беше твоето представление, Хънтър.