Мат Хилтън - Жътваря

— Мислиш ли, че ще прескочи трапа?

Спомних си ужасяващите рани на гърба му.

— В днешно време лекарите вършат изумителни неща — отвърна Ринк, но думите му прозвучаха неубедително. Дори той се съмняваше.

— Ще се оправи. Трябва. Иначе всичко ще бъде напразно.

— Не е напразно, приятелю мой. — Той плъзна ръка по рамото ми и ме прегърна. — Премахнахме чудовище. Аз и ти, Хънтър. Също като едно време.

През следващите дни Уолтър се опита да обясни логиката в случилото се. Мартин Максуел не се беше побъркал, както отначало бе предположил. Вярно, беше объркал живота си, когато се бе заиграл с бельото на губернаторската съпруга, но това се оказа единственото му прегрешение. С изключение на увлечението му по дамското бельо той не беше злодеят, за какъвто го подозираха.

Някои дори биха твърдели, че Максуел е свестен човек. В края на краищата, той бе издирил не толкова облагодетелствания си брат, беше го прибрал в дома си и му бе осигурил начина на живот, който му липсваше. Обаче човекът, нарекъл се Каин, не бе проявил благодарност. Душата му се разяждала от завист, мрачни фантазии и желания, които не можел да постигне като неизвестен музикант в нация от музиканти, чийто талант далеч превъзхождал неговия. Ето защо копнеел за нещо, което не му се полагало по право, и откраднал уменията на брат си. А може би Мартин доброволно му бе предал знанията си. Сигурно бе взел брат си под крилото си, тъй като уменията с оръжията на Каин и особено с нож, били резултат на много часове упражнения и практика, както и способността му да проследява и наблюдава. Най-обезпокоителният аспект по отношение на версията на Уолтър за Каин беше откъде е знаел моето име. Уолтър обаче го правеше. Имаше ли по-добър начин да прикрие извратените действия на правителствен служител, освен да отрича, че това е същият човек. Приемливо опровержение. Такава беше играта му. Щом целта му беше светът да повярва, че Мартин Максуел не е техен човек, нямах нищо против. Аз знаех истината.

Имах да мисля за други, по-важни неща.

Например за Джон.

Той се възстановяваше във военна болница, далеч от любопитните очи на медиите. Каин не бе оставил други живи жертви. Бях доволен от резултата. Отървах Джон от хората на Хендриксън и Уолтър ми обеща, че ще го включи в програмата за закрила на свидетелите.

На практика Джон щеше да изчезне. Ново име, нова самоличност, нов човек. Щяха да го привлекат в светлината на прожекторите само ако внесяха обвинения срещу Хендриксън и Зигмунд Петоски за участието им във фалшифициране на пари. И после Джон отново щеше да се завърне в забвение.

За него това означаваше никога да не се прибере в дома си. Като се имаше предвид обаче какво бе правил толкова дълго и че връзката му с Луиз Блейк е приключила, може би беше най-добре Джон да започне нов живот.

Другите ми грижи бяха свързани с Ринк, най-добрия ми приятел, който даде толкова много за мен и страда не по-малко.

След като се погрижиха за раните ни в болницата, Уолтър разшири гостоприемството си и ни покани да използваме самолета му „Лиър“. След няколко часа отново бяхме във Флорида. Прекарахме два дни в жилището на Ринк в Тампа. Дъждът беше спрял и се излежавахме и пихме четирийсет и осем часа. Разбира се, не само празнувахме.

Имахме още работа. Куфарчето, освободено от яхта в Марина дел Рей, изискваше вниманието ни. Да не споменавам за седемстотинте хиляди долара в него. Не изпитвах угризения да употребя парите за благородна кауза. Джон бе платил с кръв и страдания за тази награда. Останалите знаеха, че банкнотите са изгорели заедно с яхтата на Рет Карсън. Проблемът беше, че окървавените пари не носят щастие. Ето защо ги дадох на Уолтър за веществено доказателство, което да помогне за уличаването на враговете на Джон.

За да направи по-приятно пребиваването ми в Съединените щати, той прехвърли значителна сума във фонд, учреден за Дженифър и децата. Парите бяха от бюджета на отдела му и не воняха на агония и кръв, а бяха чисти. Както и съвестта ми.

Разговарях с Харви Лукас. Със замислена усмивка той ми каза, че се грижи за Луиз Блейк. Нещо в тона му ме накара да се усмихна. Грижел се за нея? Да, и още как.

Работата ни беше свършена и Ринк се държеше непринудено както винаги. Белезите вечно щяха да ни напомнят колко близо бяхме до смъртта. Той обаче не се разстройваше. Белезите на лицето му придаваха мъжествен вид, още по-привлекателен за дамите или поне така твърдеше. В очите ни бликнаха сълзи, докато се разделяхме на летището.