Мат Хилтън - Жътваря

Застана там, започна да диша дълбоко през носа си и бавно вдигна окървавената си ръка.

Кимнах. Така ти се пада, негоднико! Смених позицията си така, че да пазя Джон от камата на Каин, и наклоних глава, подканвайки го да ме нападне.

Той зае поза за атака. Пристъпваше от крак на крак като Мохамед Али на млади години — перчене, за да покаже, че нараняването няма да го забави. Усмихнах се многозначително. Перченето беше средството за защита на уплашения човек.

— Какво има, Каин? Вече не си толкова уверен в себе си, а? Едно е да разрязваш невинни хора, но какво изпитваш, когато жертвата окаже съпротива?

— Забавно е.

— Обзалагам се. — Бавно пристъпих към него. — Обаче съм убеден, че не е толкова забавно, както когато си убивал съпругата и децата си.

— Тувал леко се скова.

— Или когато уби брат си, а?

— Не намесвай моя брат.

Направих още половин крачка към него.

— Какво почувства, докато убиваше хората, които те обичаха, Каин? Вълнуващо ли беше? Извратените ти фантазии станаха реалност, така ли?

Той изръмжа. Дразненето оказваше желаното въздействие. Думите ми го ядосаха, а ядосаният човек не разсъждава. А когато не разсъждава, забравя и подготовката си. Освен това говоренето ми го принуди да се замисли върху думите ми. Дори реакцията му да беше само да ругае или да ръмжи като див звяр, съзнанието му беше заето, докато обмисляше отговора си. А докато преценяваше какво да каже, той нямаше възможност да планира следващата си атака. Бях научил този урок преди много години. Задай въпрос на противника и докато отговаря, нанеси удар.

— Гледа ли ги как горят, Каин?

— Да. Гледах ги как изгарят като факли.

— Но беше загуба, нали? Бас ловя, че ти се искаше да ги беше довел тук. Каква загуба на хубави кости.

Той се намръщи. Видях, че съжалява. А после отвори уста да каже нещо, но аз не изчаках отговора му и се нахвърлих върху него.

Трябваше да сложа край на всичко тогава. Ножът ми трябваше да намери гърлото му. Каин трябваше да падне на колене и да се хване за раната в опит да спре кръвоизлива. Както обаче винаги са ме предупреждавали, „трябва“ и „можеше“ не означават нищо в реалната схватка на живот и смърт.

Замахнах към гърлото му, но Каин вече вдигаше глава и вместо меката тъкан на шията, ножът ми се вряза в жилестото му рамо. Вярно, раних го сериозно. Ако не спреше изтичането на кръвта си, той щеше да загуби сили и да умре, но продължи да се бори. И за жалост бойният ми нож се заклещи между мускула и костта. Неговият нож обаче беше свободен.

Несъмнено сте чували старата история, че в мига на смъртта целият живот преминава пред очите ви. Не е вярно. Е, поне за мен не беше така. Предполагам, че животът ми е бил изпълнен с твърде много събития и нямаше време.

Малцина си позволяват лукса да си припомнят милиони неща, преди да изпаднат в забвение, особено когато смъртта настъпва мигновено. Вместо цялата панорама от случки през трийсет и деветте ми години в съзнанието ми пробягаха само две неща. Първо, лицето на бившата ми съпруга Даян. Представих си я в бъдещето. Стоеше над гроба ми, но не скърбеше, а на лицето й бяха изписани възмущение, укор и гняв, сякаш винаги е знаела, че ще свърша така.

Второ, и не по-малко мъчително, беше образът отпреди няколко минути.

— Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново… — умоляваше ме Джон.

Двата образа преминаха пред очите ми за по-малко от един удар на сърцето, затова можех да видя за секунди важните епизоди от живота ми, но не разполагах с толкова много време. Ако исках да живея, трябваше да действам незабавно.

Пуснах дръжката на бойния си нож. Нямаше смисъл да се опитвам да го извадя. В това време Каин щеше да изреже достатъчно от кожата ми, за да си направи нови ботуши. Забих пръсти в очите му. Това не попречи на ножа му да разреже плътта ми и да опре в костта, но го отклони от сърцето ми и ни раздели. Кълна се, че усетих всеки студен сантиметър стомана, докато Тувал изваждаше острието от гърдите ми. Той политна назад. Очите му бяха присвити, сякаш се мъчеше да преглътне сълзите, напиращи в тях. Свлякох се на колене и се хванах за гърдите.

Каин продължи да отстъпва към стената. Раменете му събориха други отломки на земята. Той потърка очи и ме наруга с кратки, гърлени звуци. Не се изправих. Бях зашеметен от агония. Ножът му не ме беше убил, но в онзи миг не бяха сигурен, че болката няма да довърши работата вместо него.

Сцената продължи само няколко секунди. Извих се да видя къде е Каин и забелязах, че вече се приближава към мен. Беше заслепен, но не му трябваха очи, за да разбере, че съм в ръцете му. Той беше въоръжен, а аз не. Освен това бях сериозно ранен. Щеше да бъде въпрос на секунди да ме довърши.