Мат Хилтън - Жътваря

Изплюх на земята храчка, прахоляк и един Господ знае какво още.

— Можеше да дойдеш по-рано. Следил си ни през цялото време. Защо изпрати екипа толкова късно?

— Щеше ли да ми благодариш, ако го бях направил?

— Не — признах чистосърдечно.

— Тогава всичко е наред, щом свърши добре.

Докоснах превръзката, която медикът беше сложил на раната на гърдите ми. Всичко е наред, щом свърши добре.

— Да.

Уолтър се отдалечи от мен. Не че не се интересуваше от здравето ми, но в момента Каин го интригуваше много повече. Той застана пред него и дълго го гледа.

— Мъртъв е.

— Като дискомузиката — добавих.

— Знаеш ли, мнозина психолози от Куонтико биха дали мило и драго да говорят с него, преди да умре.

— Сърцето ми се къса за тях — измърморих. Припомняйки си събитията, като имах предвид колко близо беше да ме довърши ножът на Каин, това не бяха най-подходящите думи. Уолтър дори ме погледна, за да види дали говоря сериозно. Свих рамене.

Той отново насочи вниманието си към Тувал.

— Нямам представа как е успял да ни се изплъзва толкова дълго — отбеляза Уолтър.

— Може би не сте го търсили достатъчно усилено.

Той кимна и после, съвсем неприсъщо за човек, разпоредил куп мокри поръчки, но никога неизцапал ръцете си, хвана косата на Каин и дръпна назад главата му. По лицето му премина сянка.

— Погрижете се за този човек — заповяда на медиците.

Подскочих. Уолтър пристъпи към мен и ме задържа на земята, докато качваха Каин на носилка.

— Не се тревожи, Хънтър. Ще го погреба.

— Мъртъв ли е? — Думите ми бяха по-скоро въпрос, отколкото факт.

— Не погребваме живи хора — подчерта той.

Това не беше задължително вярно, но не бях в настроение да споря. Уолтър винаги увърташе.

Изнесоха Каин и Уолтър въздъхна. Трябваше да се досетя какво предстои.

— Търсили сме не където трябва.

Присвих очи и го погледнах.

— Не е той.

— Какво?

— Не е той — повтори.

Изпитах моментна паника.

— Как така не е той? Това определено е Каин. — За да наблегна на думите си, разперих ръце и приканих Уолтър да огледа ужасяващата обстановка. Той вдигна длан да ми направи знак да се успокоя, но аз се изправих и застанах до него. Носът ми беше на няколко сантиметра от неговия.

— Не виждаш ли какво е направил тук негодникът?

— Успокой се, синко — рече Уолтър. — Каин е. Няма съмнение.

— Тогава какви ги говориш, по дяволите?

— Не е Мартин Максуел.

— Какво? — Втренчих се в лицето му и потърсих лъжа. Не че това ми помогна. Не познавах Мартин Максуел. Знаех само, че съм премахнал Жътваря.

— Това е брат му — обясни Уолтър.

— Брат му? Искаш да кажеш, че…

— Да. Робърт Суон. Музикантът.

Тогава не разбрах. И все още ми е трудно да го проумея. Всъщност за мен нямаше голямо значение. Който и да беше, не беше важно в грандиозния замисъл на нещата. Той беше ненормален убиец. Бях го убил като бясно куче и се радвах. Ако Уолтър искаше да омае света с измислици, нямах нищо против.

Изсумтях и го погледнах в очите. Лицето му беше безизразно. И после кимнах.

— Музикант? Щом казваш.

Той ми намигна.

— Така казвам.

Обърнах му гръб и тръгнах към изхода. Навън още беше нощ, но небето бе осветено от прожектори на хеликоптерите, които пристигаха и заминаваха. Стигнах до стъпалата. Ринк се приближи към мен и сложи ръка на рамото ми. Не можех да определя дали го направи, за да се подпре на мен или аз на него. Все едно. Както винаги се поддържахме взаимно.

— Ще се оправиш ли, Ринк?

— Естествено — отвърна той, но ръката му неволно се плъзна към превръзките на лицето и брадичката.

— Разминахме се на косъм.

— Абсолютно.

С усилия изкачих стъпалата и се озовах затънал до глезените в белия пясък. Проходът не беше достатъчно голям да побере хеликоптерите и персонала, докарани от Уолтър. Имаше и много мъже и жени в бойни униформи и бронежилетки. Стояха със заредени оръжия, сякаш Каин продължаваше да бъде заплаха.

Подпирайки се един на друг, двамата с Ринк минахме през пукнатината в скалите. Трудно се провряхме рамо до рамо, но успяхме.

Навън положението беше такова, каквото Ринк го бе описал. Цирк с три арени. В небето кръжаха хеликоптери. Хамъри и джипове пълзяха покрай ръба на стръмния склон в далечината. Несъмнено бяха на ФБР и Тайните служби, но сега беше представлението на Уолтър, който командваше парада. Всеки друг трябваше да лази по периферията. Занимаваше ме единствено медицинският самолет, който Уолтър бе имал предвидливостта да повика. Видях го и в същия миг медиците минаха покрай нас с Джон на носилката.