Мат Хилтън - Жътваря

Ринк не се нуждаеше от напътствия как да действа. Изчака, докато стигнах до дъното, и после тръгна.

Докато той слизаше, аз го прикривах. Ринк стигна до долу и аз се запромъквах напред. Той ме последва, оглеждайки се наляво и надясно. Преминахме по този начин склона на бялата като кост долина и стигнахме до равен терен. Земята вече не беше коварна, но пред нас се извиси мъгла и закри гледката. Освен че ни пречеше да виждаме, мъглата играеше номера на слуха ни. Докато стъпвах по пясъка, бих се заклел, че чух музика. Спрях и се обърнах към Ринк:

— Чу ли?

Той свъси вежди.

— Радио ли свири? — прошепна.

Повдигнах рамене и продължих. Стори ми се, че забелязах нещо да се движи през талазите мъгла. Ръката ми се насочи към него и пръстът ми погали спусъка на зиг-зауера. Отново се разнесе музика, а после мъглата се сгъсти и силуетът изчезна.

— Какво беше това, по дяволите? — изсъска Ринк. Думите му потвърдиха, че не халюцинирам.

— Не знам. Запази спокойствие. Мисля, че не беше Каин.

— Уродлив призрак — измърмори приятелят ми.

Претърсих с поглед танцуващата мъгла и видях нещо тъмно във въртящите се спирали. Отново насочих пистолета, но се въздържах и не стрелях.

Пред мен се разнасяше музика като дисхармонично дрънчене на оркестър от музикални инвалиди. Пак зърнах диригента, размахващ палка. Въпреки че бях свикнал с всякакви ужасии, аз се дръпнах назад от сцената, която се разкри пред мен.

— По дяволите — промълвих.

Ринк се оказа прав. Уродливостта пред очите ми наистина можеше най-добре да се опише като призрак.

Каин работеше и си подсвиркваше в ритъм с пронизителните стенания, които Джон Телфър издаваше. Подсвирваше при всяко трепване от агония, въздъхваше шумно с всяко пъшкане от болка и се смееше, когато Джон притискаше тяло в скалната стена в усилие да се отдръпне от ножа.

— Болката скоро ще премине — увери го. — Щом приключа с дермата и стигна до костта, вече няма да засягам нервните окончания. Повярвай ми, след като одера кожата, няма да чувстваш болка, а блаженство. И тогава ще ми благодариш, Джон. Убеден съм. Почакай и ще видиш.

Телфър изрева от изтезанията.

Каин се приближи и насочи ножа за чистене на риба с хирургична прецизност. Беше се съсредоточил и езикът му се подаде между стиснатите устни и се заизвива като тлъст червей, докато усърдно въртеше инструмента. Под плътта беше костта и това щеше да изисква усилия. Той спря да си подсвирква и започна да стене по-често от Джон.

Жертвата вече се носеше по пътя отвъд агонията, но усещането нямаше нищо общо с обещаното от Каин блаженство. Той премина предела на човешката издръжливост и не чувстваше нищо. Тувал въздъхна. Работата му не беше същата и не му доставяше удоволствие, ако обектът не беше в съзнание да я оцени. Той поклати глава и отстъпи назад, а после сложи ръце на кръста си и огледа произведението на изкуството си.

— Не е зле — отбеляза, макар че все още му липсваше ефектен щрих, за да го довърши. Ако това щеше да бъде шедьовърът на Ювал и Тувал-Каин, творбата изискваше грандиозен, незабравим орнамент, който да й придаде завършеност.

Каин пъхна ножа за чистене на риба в колана си, взе празния пистолет от пода и тръгна да търси това нещо.

Често съм се питал има ли по-суеверни хора от войниците. Човек би си помислил, че те разчитат на фактите, науката и технологиите — основата на съвременното военно изкуство — и няма място за нищо свръхестествено. Както обаче вече споменах, в съзнанието на мнозина войници почива твърдата убеденост, че паранормалните способности засилват бойния арсенал. Например аз бих се заклел, че има шесто чувство, необикновената способност да откриваш невидим наблюдател, снайперист на покрива или тигър, скрит във високи треви. Толкова много хора вярват в това, че дори има термин — краткотрайно интуитивно преживяване.

Приемам, че доказателството за подобно нещо е субективно, но е спасявало живота ми много пъти и го вярвам напълно. Досега обаче, въпреки странните ми идеи по време на нападението на сградата на Петоски, не вярвах много в съществуването на духове. И как бих могъл? Бих се побъркал, ако мисля за броя на хората, убити от мен, чиито духове би трябвало да ме преследват.

И все пак за част от секундата наистина повярвах, че нещото пред мен е отмъстителен призрак, възкръснал от гроба да търси възмездие. Отстъпих назад с широко отворени очи и уста. И ако острието, което държеше в юмрука си, бе оживяло, съмнявах се дали щях да му попреча да отреже главата от раменете ми.