Мат Хилтън - Жътваря

Прекият поглед често пропуска нещата, които можем да видим с периферното си зрение, защото и най-лекото движение се усилва десет пъти. Тази характерна особеност е присъща на хищниците, атавизъм от дните, когато човекът е бил преследван от месоядни зверове.

Най-после се убедих, че това не е част от засадата на Каин, и пристъпих напред. Бързият оглед показа, че прахът и чакълът встрани от пътя са разбутани. Още по-обезпокоителното беше, че съзрях влажна диря кръв там, където тяло беше влачено по земята. Не съм Шерлок Холмс, но предположих, че Джон се е опитал да избяга, но е бил заловен и принуден отново да се качи в доджа. Да, Каин го беше пленил отново, но не бе забелязал куфарчето, закачило се на храста покрай пътя.

Изтичах и грабнах куфарчето. Не се съмнявах, че е същото, в което Джон се беше вкопчил, когато бяхме във вилата на плажа. Може би беше паднало случайно в пустинята, но блестеше от лепкава кръв. Не загубих време да проверя съдържанието му и забелязах само, че е тежко. Пъхнах го под мишница и тръгнах обратно към джипа.

Седнах и Ринк отново потегли след Каин.

— И ти ли мислиш същото като мен?

— Пари — отговорих аз и отворих куфарчето на коленете си. Беше пълно с пачки банкноти.

Ринк тихо подсвирна.

— Фалшиви ли са?

Проверих.

— Не. Истински.

— Ето за какво било всичко.

Поклатих глава.

— Не мисля така. Никога не е било за пари. Каин иска само кръв.

— Кости — поправи ме Ринк.

Кимнах навъсено.

— Но за Джон е било въпрос на пари.

— Проклет алчен глупак.

Отново поклатих глава.

— Ако искаш, вярвай, но не смятам, че го е направил от алчност. Виждал го е като начин да оправи нещата.

— Да — неубедено се съгласи той.

Свих рамене. Познавах много добре Джон. Вярвах, че се е променил. Предишният Джон не би се жертвал заради старицата и не би рискувал да вземе мобилния телефон от джоба ми от страх, че Каин ще го види. Според мен брат ми бе направил завой в живота си в посока към нещо, което означаваше повече за него от следващата му фикс идея.

Той не се беше опитал да избяга, а бе скочил от доджа с намерението да ми остави парите там, където ще ги намеря. Парите не бяха за него, а за Луиз, Джени и децата. Пъхнах куфарчето под седалката и за момента изтласках прозрението в затънтено кътче на паметта си. По-късно щях да го обмисля, след като попречех на Каин.

— Харесва ли ти мястото?

Без Каин да забележи, Джон се беше облегнал на гредата и я бе изцапал с кръв, когато се бе опитал да се изправи. Главата му увисна на раменете. Той замънка нещо несвързано и Тувал се намръщи в отговор.

— Може да се държиш малко по-въодушевено. Положих големи усилия да приготвя мястото за моя брат. Вложих много време и труд в декора. Не мислиш ли, че атмосферата е напълно подходяща?

Джон се олюля. Каин го хвана под мишниците, без да обръща внимание, че пръстите на Телфър се впиха в плътта му.

— Внимавай с първото стъпало. Коварно е — предупреди го Тувал, после го блъсна и се загледа, докато пленникът му се препъваше надолу по стъпалата в мрака. Телфър беше в полусъзнание и издаде малко шум. Падна, сякаш беше парцалена кукла, която безшумно се свлече по стъпалата. Само изохкването му отбеляза къде спря.

— Ще ти дам да разбереш. Защо не внимаваш? — рече Каин. Не беше доволен, че Джон е изгубил куфарчето с парите, макар да не се тревожеше излишно. Или Джо Хънтър щеше да му донесе парите, или той щеше да се върне и да ги вземе, след като всичко свършеше. Не беше необходимо да се притеснява, но малко жестокост не беше излишна и щеше да напомни на Джон Телфър какво означава да ядоса Тувал-Каин. Огледа се за последен път и последва Джон в мрака.

На известно разстояние стъпалата се изравниха в камениста повърхност. Последния път, когато беше там, Каин измете пясъка, но под краката си усети, че вятърът го е довял отново. Често чистеше главната част на скривалището си, за да държи на разстояние пустинята.

Той подритна Телфър и го отмести встрани, а сетне протегна ръка в тъмнината и хвана катинара, с който заключваше металната врата. Прокара пръстите на свободната си ръка по стената, намери тясната ниша, която бе изкопал в пясъчника, и извади скрития там ключ. Отключи и бутна вратата, която се отвори навътре на добре смазаните си панти.

Мигновено усети миризмата.

Каин се усмихна.

Макар и зашеметен, Джон се задави от вонята.

— Какво е това, по дяволите?

Без да каже нищо, Тувал се наведе, сграбчи го за ризата и го изправи на крака, а после го бутна в костницата. Телфър се съпротивляваше, отказваше да диша и прегърби рамене в опит да избегне противната смрад на разложено месо.